О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
София, 30.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 26.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1411 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. В. У. от [населено място], чрез адв. С.С., против въззивното решение на Шуменския окръжен съд № 171 от 23.11.2012 год., по в.т.д. № 357/2012 год., с което след отмяна на решение № 331 от 20.04.2012 год., по гр.д.№ 2507/2012 год. на Ш. по иска с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 ГТК е признато за установено по отношение на касатора, в качеството му на ответник, че дължи на ищеца [фирма], гр.Д. 8 441 щ.д. – главница по запис на заповед от 15.12.2008 год., за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 482/2011 год. на Ш., заедно с деловодните разноски за заповедното производство.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие на касатора е с обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че процесният запис на заповед е издаден с гаранционна функция, както и че между него и ищцовото ТД съществува каузално правоотношение, което менителничният ефект обезпечава.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното и материално право, а именно: 1.”Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и на осн. чл. 235, ал.2 ГПК да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона и съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора и допустимо ли е съдът да основава решаващите си правни изводи на предположения, вместо на доказателствата по делото?” ; 2.”Трябва ли съдът да изследва наличието на каузални отношения между ответника и ищеца по иск във вр. с процесния запис на заповед и липсата на доказана връзка между менителничното и каузално правоотношения води ли до липсата на доказано основания за издаване на процесния менителничен ефект, респ. недоказаност и неоснователност на иска?”; 3. „При липса на неоспорими доказателства за наличие на гаранционна сделка, по която ответникът се е задължил като гарант и за предаване от ищеца на ответника на стоково- материални ценности по вид, количество и единични цени за всеки артикул и за осчетоводяване предаването на такава стока между ищеца и трето лице- ТД, което се представлява от ответника, може ли да се направи обоснован извод за връзка между издадения запис на заповед и твърдяното предаване на стока и поемане на гарантно задължение, както и за наличие на каузално задължение за плащане на сумата визирана в записа на заповед от ответника на ищеца?”; 4.” Може ли да участва като съдия по делото, лице, относно което съществуват други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност- участието му като съдия докладчик в РС по дело между същите страни, касаещо правен спор, идентичен като правно основание с разглеждания по настоящето дело, но касаещ друг период от време, завършил с постановяване на решение, в резултат на което е формирано предварително становище по въпроси от съществено значение за изхода на настоящето дело и основание ли е това за отвеждането му като член от съдебния състав, при положение, че той е и докладчик по делото?” и 5.”Следва ли съдът да прецени показанията на свидетелите при спазване на чл.172 ГПК, имайки предвид тяхната предубеденост и заинтересованост , както с оглед роднинската им връзка с управителя на ищцовото ТД към момента на предявяване на иска, така и с личната ангажираност на свидетеля като съдружник в същото ТД, а впоследствие и с придобиване на целия капитал на същото?”.
Като израз на визираното противоречие по първия от поставените въпроси са посочени: ППВС № 1/53 год. и ППВС №2/67 год., както и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС: № 149 от 03.07.2012 год., по гр.д.№ 1084/2011 год. на ІІІ г.о. ; № 217, по гр.д. № 761/2010 год. на ІV-то г.о; № 235, по гр.д.№ 513/2010 год. на ІV-то г.о. и № 324 по гр.д. № 1413/2009 год. на ІV-то г.о.. Цитирано е също и решение № 2236 от 08.07.1982 год., по гр.д.№ 1798/82 год. на ІІ г.о. на ВС.
Поддържаните селективни основания по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по втория от формулираните от касатора въпроси са обосновани с възприетото различно спрямо разрешението на Ш. становище в решения на ВКС: № 1088 от 07.07.2003 год., по гр.д.№ 132/2003 год. на
V то г.о.; № 1270 от 20.10.1999 год., по гр.д.№ 564/99 год.; № 229 от 28. 02.2003 год., по гр.д.№ 899/2000 год. на V-то г.о.; № 528 от 05.07.2006 год., по т.д.№ 237/2006 год., както и в решения на Великотърновския апелативен съд № 375 от 11.01.2007 год., по в.гр.д.№ 259/2006 год. и на Шуменския окръжен съд № 108 от 04.07.2012 год., по в.т.д.№ 320/2012 год., а по третия- с решение на Ш. № 108 от 04.07.2012 год., по в.т.д.№ 320/2012 год..
Противоречието със задължителната съдебна практика на касационната инстанция по отношение на въпроси № 4 и № 5 е аргументирано с решения на ВКС № 351 от 12.12.2011 год., по гр.д.№ 497/ 2010 год. на ІІ г.о. и № 65 от 16.07.2010 год., по гр.д.№ 4216/2008 год. на ІV-то г.о..
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за парично вземане в полза на ищеца в размер на 8441 щатски долара, произтичащо от запис на заповед от 15.12.2008 год., предявен за плащане на 31.01.2009 год., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 482/2011 год. на Ш., въззивният съд е приел, че менителничният ефект е редовен от външна страна документ и удостоверява възникването и изискуемостта на претендираното в заповедното производство вземане, като с оглед категоричното заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно – почеркова експертиза е отречена основателността на оспорваната от ответника, като издател, негова автентичност.
Позовавайки се на събраните по делото доказателства, които подробно е анализирал, решаващият състав на Ш. е преценил като неоснователно и защитното възражение на ответника, че не дължи плащане, поради отсъствие на каквото и да е каузално правоотношение между страните, което така издаденият запис на заповед да обезпечава. Счетено е, че макар формално каузалната сделка – договор за продажба на консигнация, да е между [фирма], то обстоятелството, ответникът е негов едноличен собственик на капитала и управител и лично е избирал и получавал без предварително плащане необходимата му стока от ищеца, като в качеството си на ФЛ всякога е поемал задължение да я заплати едва след реализация, обосновава правен извод, че твърдяното от ищцовото ТД облигационно правоотношение, послужило като основание за издаване на ефекта, е доказано.
При обосноваване на крайния си правен извод въззивната инстанция се е позовала както на издадените от ответника в полза на ищцовото ТД множество записа на заповед в периода м. 09.2007год. – м. 09.2008 год. за различни суми – индиция за твърдяната облигационна връзка, така – на показанията на разпитания в първоинстанционното производство св. С., като е отчел качеството му на съдружник в ищцовото ТД в момента на разпита му и на установеното в хода на производството по делото безспорно унищожаване на част от отчетната документация на същото, настъпило в резултат на природно бедствие.
С оглед тези решаващи мотиви в обжалвания съдебен акт следва да се приеме, че само част от поставените от касатора въпроси/ №1, 2 и 5/, като релевантни за делото попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същите, обаче не са осъществени поддържаните селективни основания по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че при наличие на задължителна практика на ВКС, какъвто характер за съдилищата в страната притежават постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения, основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, то в случая твърдяното несъответствие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – отсъства.
Обжалваното въззивно решение е постановено въз основа на приетите от въззивния съд за доказани, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, правнорелевантни факти и след обсъждане на доказателствения материал по делото и доводите на страните.
Следователно съдържанието на мотивите в обжалвания съдебен акт дава основание да се приеме, че осъществените от Ш. процесуални действия, свързани със задължението на въззивната инстанция за преценка на доказателствения материал по делото, са в съгласие както с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК, така и с постановките на ППВС № 1/53 год. и т.19 на ТР № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС – относими към съдържанието на съдебното решение, при съобразяване на съществуващите различия в правомощията на въззивната инстанция според действащия ГПК.
Що се отнася до правилността на конкретните изводи на съда, направени в резултат на така извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, то същите са относими към правилността на постановения съдебен акт и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.290, ал.2 ГПК.
Не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика –решение № 65/16.07.210 год.,по гр.д.№ 4216/ 2008 год. на ІV г.о. и поставеният от касатора въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.172 ГПК.
Такова несъответствие със същата, според която гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля по правилата на 172 ГПК, норма аналогична на чл.136 ГПК/ отм./ – съвкупно с целия доказателствен материал по делото, би било налице, ако единствено поради качеството му на съдружник в ищцовото ТД решаващият съд бе отказал изслушването на С.С. като свидетел.
В случая Ш. е дал вяра на показанията на този свидетел, като е взел предвид, че същият, към датата на провеждане на разпита му пред Ш., е бил съдружник в ищцовото О., а впоследствие – при разглеждане на делото във въззивната инстанция и управител на ЮЛ, но е посочил и съображенията си за тяхната обективност – потвърждаването им от всички останали доказателства по делото, с които ги е съпоставил, вкл. множеството издадени от ответника в полза на ищеца записи на заповед в същия този период.
Не съществува спор в установената задължителна практика на касационната инстанция, вкл. цитираната от касатора, че при произнасяне по въпроса за дължимостта на суми по издаден запис на заповед е необходимо да се изследват и каузалните отношения между страните, когато е въведено твърдение за съществуването им. Именно с оглед на тази последователна практика на ВКС решаващият състав на Ш. изцяло се е съобразил и с оглед на конкретните факти по делото, след преценка на относимите доказателства и възраженията на ответника, е изградил краен правен извод за наличие на валидна каузална облигационна връзка, която процесният менителничен ефект обезпечава.
Следователно, дори и да са евентуално неправилни фактическите и правни изводи на въззивния съд, в какъвто см. са оплакванията на касатора, то те като неотносими към предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не подлежат на обсъждане в настоящето производство.
Останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, макар и важни нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение, поради което не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да бъдат обсъждани.
Единствено за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че само по себе си разглеждането на различни дела, с различен предмет, между един и същи страни от един и същи съдия -докладчик във въззивната инстанция не е „друго обстоятелство” по см. на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, доколкото съдебното решение не се постановява еднолично, а от съдебен състав.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК, касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от изложените по- горе съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Шуменския окръжен съд № 171 от 23.11.2012 год., по в.т.д. № 357/2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: