ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 31
София, 10.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3303 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на гл.юрк. М. като процесуален представител на /НЗОК/ срещу въззивното решение на СГС от 28.12.2012г. по в.гр.д. № 8850/2012г.
Ответницата по касационната жалба Б. Б. И. от в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат К. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 28.12.2012г. СГС е потвърдил решението на СРС от 28.03.2012г. по гр.д № 252/2012г. в уважителните му части по исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ и в частите му за присъдените държавна такса и разноски в полза на ищцата в размер на 354.02лв., отменил е решението в отхвърлителната му част по претенцията по чл.344 ал.1 т. 3 КТ за разликата до 4238.40лв. и вместо него е постановил друго, с което я е уважил и за тази разлика, и е присъдил на ищцата 500лв. разноски /за адвокатско възнаграждение/.
За да постанови решението, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел, че е незаконно дисциплинарното уволнение на ищцата от длъжността „гл.специалист в отдел „Канцелария и административно обслужване”, Дирекция „Административни дейности”, със заповед № 32/11.11.2011г. /за това, че: на 28.Х.2011г. на ищцата е възложено да води протокола от заседание на НС и въз основа на водените от нея бележки да изготви документ с наименование „Становища, предложения и бележки на НС на НЗОК във вр. с решение от 27.Х.2011г. относно проект на Закона за бюджет на НЗОК за 2012г.”; след изготвянето на документа ищцата го изпратила по вътрешната електр. поща на секретариата на Ръководството на ЦУ на НЗОК; след получаването му са отстранени допуснати технически грешки и неточности и документът е приготвен за изпращане в МЗ; в нарушение на служебната йерархия ищцата по собствена инициатива без съгласуване на действията си с управителя или друг член на ръководството разпечатала без поправките на ръководството свой вариант на документа, който заверила лично с „Вярно с оригинала -2” и положила подпис на всяка страница; на 28.Х.2011г. с документа, заверен лично от нея, отишла в заседателната зала на ръководството на НЗОК и настоявала той да бъде изпратен в МЗ; при опит на директора на Дирекция „Бюджет и финанси” да обясни, че в него е имало технически грешки и неточности, ищцата продължила да настоява да бъде изпратен документа, държала се грубо и неуважително към член на ръководството; разговорът между ищцата и членът на ръководството станал достояние на управителя на НЗОК и на други ръководни лица; поведението на ищцата наложило директора на Дирекция „Бюджет и финанси” да поиска обяснения защо ищцата е съставила втори документ, подписан и подпечатан лично от нея, на което служителката заявила, че няма да напусне заседателната зала и ще остане там, докато съставения от нея документ лично не бъде изпратен в МЗ; това поведение на служителката наложило намеса на управителя на НЗОК, за да преустанови конфликта; помолена лично от управителя да се успокои и напусне залата, ищцата продължила да упорства и предизвиква скандал; с поведението си тя злоупотребила с доверието на работодателя/. Заповедта не е мотивирана съобразно изискванията на чл.195 ал.1 КТ с оглед правото на защита на ищцата и определянето на предмета на съдебния контрол – липсва описание на нарушението, не е индивидуализирано ясно деянието, за което е наложено наказанието, не е посочено с кои свои действия ищцата е показала грубо и неуважително отношение към член на ръководството, в заповедта се съдържа общо описание на резултата, създаден от действията на ищцата – грубо и неуважително отношение към член на ръководството и предизвикване на скандал; така, както е описано нарушението /или по-точно резултатът, създаден от действията на ищцата/, не би могло да се квалифицира като злоупотреба с доверието на работодателя – нарушението по чл.190 т.4 КТ може да се прояви не само в извършването на преднамерени действия с цел извличане на имотна облага, но и когато без такава работникът е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие, когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са умишлени; в случая не е налице нито една от тези хипотези; при несъ ответствието между посоченото правно основание и фактическите обстоятелства меродавни са последните, но с тях не са описани конкретно и ясно действията на ищцата, с които е показала грубо и неуважително отношение към член на ръководството; уволнението е незаконно и по същество – в тежест на ответника е било да докаже извършването на дисциплинарното нарушение от ищцата, което той не е направил, допуснатите му гласни доказателствени средства не са събрани поради неговото процесуално поведение.
В изложението на НЗОК по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съдът неправилно приел незаконосъобразност на заповедта за уволнение поради неспазване на чл.195 ал.1 КТ при липса на описание на нарушението и не посочена точна правна квалификация. Това било в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които било изяснено, че изискването за мотивиране на заповедта е изпълнено при наличие на данни за еднократност на наказанието за преценка на сроковете по чл.194 ал.1 КТ и възможността наказания да се защити, както и че неправилната правна квалификация на нарушенията не се отразява на законността на уволнението, като от значение за дисциплинарната отговорност е установяването на нарушенията и съответствието им с текстовата част на заповедта. Изложени са подробни съображения за съобразяване на заповедта за уволнение с изискванията на чл.195 ал.1, чл.193 ал.1, чл.194 и чл.189 КТ. В противоречие с практиката на ВКС било произнасянето на въззивния съд и по процесуалноправен въпрос, изразяващ се в отмяна на уволнението без разглеждане на спора по същество с преценка на всички представени относими доказателства. В противоречие с практиката на ВКС първоинстанционният и въззивният съдилища не се произнесли по всички основания за дисциплинарното наказание, а именно по това по чл.187 т.3 КТ – неизпълнение коректно и точно на възложената работа за съставяне на протокол. В атакуваното решение не били изложени мотиви към твърдението на въззивния съд, че към случая не намира приложение разпоредбата на чл.126 т.9 КТ – за задължение на работника/служителя за лоялност към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието, неизпълнението на което съставлявало дисциплинарно нарушение по чл.194 т.4 КТ. Според практиката на ВКС злоупотреба с доверието на работодателя било налице и без имотна облага, когато служителят би могъл да злепостави работодателя пред трети лица, независимо от това дали действията му са умишлени или не, нарушението е формално и не се изисква настъпването на неблагоприятен резултат.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по въпроса относно мотивирането на заповедта за уволнение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решения на негови състави № 676/12.Х.2010г. ІV ГО, № 205/04.VІІ.2011г. ІV ГО, № 86/25.V.2011г. ІV ГО, № 339/19.ХІ.2012г. ІІІ ГО, според която изискването за мотивираност на уволнителния акт е въведено с оглед възможността за защита на наказания работник/служител и осъществяването на съдебния контрол. В съответствие с практиката на ВКС /решения на негови състави по гр.д. № 236/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 999/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 1688/2011г. ІІІ ГО, по гр.д. № 994/2011г. ІІІ ГО, по гр.д. № 533/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1310/2009г. ІV ГО/ е и изводът на въззивния съд, че грешката при определянето от работодателя на правна квалификация на нарушението е без значение за законността на наказанието, тъй като предмет на установяване в съдебното производство е извършено ли е нарушението съобразно фактическите основания, изложени в заповедта.
По процесуалноправния въпрос за неразглеждане на спора по същество въззивният съд не се е произнесъл. Това е така с оглед приетото от въззивния съд, споделяйки изцяло мотивите на първоинстанционния във връзка с иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за незаконност на уволнението и поради неустановяване от ответника, чиято е била тежестта, че ищцата е извършила вмененото й дисциплинарно нарушение. Следва да се посочи и липсата на конкретизация в изложението кои писмени и кои други доказателства въззивният съд не е обсъдил при постановяване на решението си, което е пречка за преценка дали то е от значение за изхода на спора.
Няма произнасяне от въззивния съд и по процесуалноправния въпрос за непроизнасяне от него и от първоинстанционния съд и по основанието за уволнение за нарушение по чл.187 т.3 КТ. Това е така, тъй като такова оплакване касаторът не е релевирал във въззивната си жалба, при което и съобразно чл.269 ГПК въззивният съд не е следвало служебно да проверява първоинстанционния съдебен акт в тази насока /така т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК/.
Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 КТ и по последния въпрос по приложението на чл.194 т.4 КТ – изводът на въззивния съд в тази насока, че нарушението по чл.190 т.4 КТ може да се прояви не само в извършване на преднамерени действия с цел извличане на имотна облага, но и когато без такава облага работникът/служителят извърши действия, компрометиращи оказаното му доверие или злепоставящи работодателя пред трети лица, независимо дали те са умишлени, е в пълно съответствие със сочената в изложението практика на ВКС, обективирана в решение № 86/25.V.2011г. по гр.д. № 1734/2009г. ІV ГО.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 420лв. разноски, представляващи заплатено от нея възнаграждение за касационното производство за един адвокат по договор за правна защита от 17.V.2013.
Б. Б. И. е подала чрез адв.М.С. частна жалба срещу определението на СГС от 21.ІІ.2013г., с което постановеното по гр.д. № 8850/2012г. въззивно решение от 28.ХІІ.2012г. е изменено в частта за разноските, като НЗОК е осъдена да й заплати 500лв. разноски за въззивната инстанция.
Ответникът по частната жалба НЗОК не е заявил становище пред настоящата инстанция.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че частната жалба е подадена в преклузивния срок и е процесуално допустима, но разгледана по същество – неоснователна, съображенията за което са следните:
Несъмнено установено е по делото от представените пред първоинстанционния и въззивния съдилища договори за правна защита и съдействие, че Б.И. е направила по 500лв. разноски за двете инстанции. Както вече бе посочено, с първоинстанционния съдебен акт са й присъдени 354.02лв. съобразно уважените й претенции, с решението на въззивния съд от 28.ХІІ.2012г. са й присъдени 500лв., а с обжалваното определение – още 500лв. Т.е. общо присъдените й разноски за двете инстанции са в размер на 1354.02лв., въпречи искането й, съдържащо се в насрещната й въззивна жалба и в молбата й по чл.248 ГПК, да й бъдат присъдени общо 1000лв. При това положение се налага извод, че атакуваното определение в осъдителната му част за разликата над 145.98лв. до 500лв. е недопустимо като произнесено от въззивния съд плюс петитум, с оглед на което в тази част то следва да бъде обезсилено. В останалата му част определението следва да бъде потвърдено предвид изхода на спора по делото.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ-д въззивен състав, от 28.ХІІ.2012г. по в.гр.д. № 8850/2012г.
ОСЪЖДА Н. З.О. К. да заплати на Б. Б. И. от 420лв. разноски за касационното производство.
ОБЕЗСИЛВА определението на СГС от 21.ІІ.2013г. по гр.д. № 8850/2012г., постановено в производството по чл.248 ГПК, в частта за разликата над 145.98лв. до 500лв. присъдени на Б. Б. И. разноски в тежест на Н. з.о. к.
ПОТВЪРЖДАВА определението на СГС от 21.ІІ.2013г. по гр.д. № 8850/2012г., постановено в производството по чл.248 ГПК, в останалата му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: