ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 33
София, 10.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4266 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ем.Т. като процесуален представител на И. Д. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 18.03.2013г. по в.гр.д. № 3908/2012г.
Ответникът по касационната жалба В. С. С. като [фирма] П. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат В.И. е изложил съображения за нейната неоснователност.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:П
С решението си от 18.ІІІ.2013г. ПОС е отменил решението на Пловдивския РС от 02.ХІ.2012г. по гр.д № 177/2012г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил И. Д.С. да заплати на едноличния търговец 6625лв., представляващи обезщетение за ползване без правно основание на недвижим имот – апартамент, конкретно индивидуализиран, през периода 15.ІV.2009г. – 09.І.2012г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане., както и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за наем на апартамента, собственост на едноличния търговец, със срок 3 месеца до 15.ІV.2009г.. Спорно по делото е дали е възникнало такова правоотношение с оглед единствената защитна теза на ответника, че не му е предавано владението върху имота. Прието е, че е доказано възникването на наемно правоотношение, тъй като в самия договор е записано, че наемодателят предоставя на наемателя процесния имот, че тази формулировка не е в смисъл за намерение или за бъдещо събитие, а за удостоверяване на фактическо действие, извършвано в момента, в договора изрично са уговорени датата и мястото на предаването на ключовете от апартамента и е поето задължение от наемодателя за безпрепятствено ползване за срока на договора; с оглед на това и на липсата на изрични уговорки относно начина на предаване, договорът за наем е породил действие от момента на сключването му, в т.ч. задължение на наемателя да върне имота, като предаде ключовете на ищеца на 15.ІV.2009г. при нотариус; на тази датата договорът е прекратен поради изтичането на срока, наемателят не се е явил при нотариуса, връчени са му две нотариални покани, удостоверяващи противопоставянето на ищеца на продължаване ползването му от него, при което са налице предпоставките по чл.236 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неправомерното ползване; без значение е дали наемателят е ползвал лично имота или го е преотстъпил на трето лице – задължението за връщане на наетата вещ е негово.
В изложението на И. Д.С. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. при порочен доклад по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд следва ли въззивният съд да отстрани допуснатите нарушения /без да се сочат конкретните нарушения/ – в противоречие с две решения на ВКС; 2. дали въззивният съд следва при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните /без посочване на конкретни такива/ – в противоречие с четири решения на ВКС; 3. дали използването на сегашно историческо време в договорите означава а/ уговаряне на права и задължения на страните или б/ сочи фактически действия, които страните вече са извършили – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Според касатора стандартна договорна формулировка, като „страната предоставя вещ, срещу което получава сума”, означава, че за едната страна е възникнало задължение да предостави вещ, а не че вече е предоставена едновременно с подписването на договора, а за другата страна е възникнало задължение да заплати сума, което не означава, че сумата е платена към подписването на договора; ако задълженията вече са изпълнени към момента на подписването на даден договор, това изрично се отразява в него – например разписка за платена сума или изрична клауза в договора, че сумата вече е платена, изрична уговорка в нот.акт, че владението е предадено към момента на подписването на акта, и т.н.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса са бланкетни – в тях не се сочат конкретните допуснати от първоинстанционния съд нарушения по приложението на чл.146 ГПК, нито конкретните доказателства и доводи, които въззивният съд при произнасянето си не е взел предвид. Това е пречка за преценка от настоящата инстанция дали по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл и дали те са обусловили решаващите му изводи и изхода на спора по делото, т.е. дали е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Третият поставен в изложението материалноправен въпрос също е хипотетичен. Но дори да се приеме, че той касае произнасянето на въззивния съд по тълкуването на сключения между страните договор, касационно обжалване и във връзка с него не следва да бъде допускано. Това е така, тъй като касаторът не твърди и не обосновава наличието на някоя от хипотезите, съдържащи се в соченото от него основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос – липса на съдебна практика по приложимия в случая закон, който е непълен, неясен или противоречив, или необходимост от осъвременяванане на практиката поради настъпили в законодателството и обществените условия промени, или за промяна на практиката поради неточно тълкуване /виж в тази връзка т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети граждански състав, № 472 от 18.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 3908/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: