О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София 10.01.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 5228/2013 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. С. Ж., [населено място], [община]. Т., област Д., подадена от пълномощника му адвокат А. Т., срещу въззивно решение №60 от 15.04.2013 г. по гр. дело №91/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 18.12.2012 г. по гр. дело №387/2012 г. на Добричкия окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора срещу М. Н. С. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 29 640 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от извършено от ответника престъпление на 12.07.1999 г. Въззивният съд е приел, че възражението на ответника за погасяване на иска по давност е основателно. По делото е установено, че с присъда по НОХД № 2300/10 г. на Д. ответникът е признат за виновен в това, че на 12.07.1999 г. е причинил имотна вреда на ищеца в размер на 29 640 лв., като е поддържал заблуждението, че ще му заплати сума по комисионен договор – престъпление по чл.210, ал.1,т.5 от НК, вр. с чл.209, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 11 месеца и 25 дни, изтърпяването на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК. На предварителното изслушване за провеждане на съкратено съдебно следствие на 08.12.2010 г. ответникът като подсъдим е признал фактите от състава на престъплението. Жалбата от ищеца до ОДМВР-Д. е депозирана на 8.11.2000 г., а досъдебното производство е образувано на 26.03.2001 г. На 26.04.2001 г. ответникът е бил привлечен в качеството му на обвиняем, а на 10.05.2001 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство е продължило от 26.03.2001 г. до влизането на присъдата в сила – 14.04.2011 г. Съобразно разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД – за вземанията от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Не е спорно, че деецът е бил известен на ищеца още при сключването на комисионния договор – 12.07.1999 год., вземането по който е станало изискуемо на 15.07.1999 г. Въззивният съд се е позовал на ТР № 5/2006 г. по т.д.№ 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Според него ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. Ето защо е прието, че петгодишната давност по чл.110 ЗЗД е изтекла много преди предявяването на иска на 22.05.2012 г.
Ответникът по касационната жалба М. Н. С., [населено място], оспорва жалбата.
Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси за това направеното признание на фактите от състава на вредоносното деяние след изтичане на давностния срок представлява ли отказ от давност. Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №60 от 15.04.2013 год. по гр. дело №91/2013 г. на Варненския апелативен съд. Повдигнатият от касатора въпрос не обуславя крайното решение. Това така, защото в случая признаването на факти не е равнозначно на признаване на процесното парично задължение. Отказът от изтекла погасителна давност може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност само вследствие на признати факти от състава на вредоносното деяние.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №60 от 15.04.2013 г. по гр. дело №91/2013 г. на Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.