5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София, 15.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4709 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор С. Г., против въззивното решение № 208 от 17 април 2013 г., постановено по в.гр.д. № 223 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г., с което е потвърдено (видно от мотивите на въззивното решение) решение № 600 от 17 декември 2012 г., постановено по гр.д. № 441 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2012 г. за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на Т. И. Д. от [населено място] обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в размер на 40000 лева, ведно със законната лихва от 1 декември 2010 г., и разноски.
В касационната жалба се поддържа последното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост на обжалваното решение по приетия размер на обезщетението, предвид установените по делото обстоятелства и наличието на противоречива практика при определяне на обезщетения. Поддържа се, че голяма част от наказателното производство е протекла пред следствието и съда, за което прокуратурата не носи вина, и съдът е направил изводите си в нарушение на ППВС № 4/68 г. и в нарушение на съдебната практика, както и че не е отговорено на поставените във въззивната жалба въпроси. Съдът е отразил, че искът е доказан, без това да се отрази съществено на присъденото обезщетение и то да е съобразено с доказателствата. В „допълнение към изложеното в касационната жалба”, имащо характер на изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК поради противоречие с ТР № 3/2004 г., т. 8 – от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че имуществените вреди са в резултат само на воденото досъдебно производство; съдът е достигнал до неправилния извод, че прокуратурата е извършила незаконосъобразни действия, довели до отговорност по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, като не е отчел времетраенето на досъдебното производство и началния момент на дължимата законова лихва – 22 март 2007 г.; не е отговорено на всички поставени във въззивната жалба въпроси. Представят се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответницата Т. И. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Ц., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си предвид обвинението на ищцата в престъпление по чл. 123, ал. 3 НК и оправдаването й с присъда от 28 май 2010 г., потвърдена от апелативния съд, въззивният съд при преценката на доказателствата за отразяването на наказателния процес върху психиката и живота на ищцата приема за установени тежки вреди за ищцата в психологически, здравословен, семеен, социален, професионален план, поради което намира основание за ангажиране отговорността на прокуратурата за действията й, изразили се в неоснователно образуване на наказателно производство, поддържане на обвинението пред съда и протестиране на първоинстанционната оправдателна присъда, чрез препращане към мотивите на първата инстанция. При определяне на размера от 40 хиляди лева обезщетение съдът съобразява посоченото и данните за личността и социалния статус на ищцата, икономическата обстановка в страната и принудата за ищцата в продължителен период от време да живее в състояние на несигурност, безпомощност и очакване, емоционален стрес и дискомфорт, при съзнание за невинност и обвинение в особено тежко престъпление, свързано с лекарската й професия. Съдът приема за несъмнено доказани чрез свидетелски показания претърпените от ищцата вреди, които са и в пряка причинна връзка с незаконните действия на прокуратурата, включително и чрез осведомяване на обществото чрез медиите за развитието на наказателното производство. Нанесените вреди са определени като непреодолими за момента – увредена професионална репутация на доказан специалист и необходимост от продължителни усилия за изчистване на доброто име между колеги и пациенти. Дължимата законна лихва е определена от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Като недоказани са възприети твърденията на ищцата за връзка между незаконното обвинение и претърпени заболявания.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване поради липса на правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд.
При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В настоящия случай, независимо от първоначалното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и двете допълнения, подадени от прокуратурата, към него, в нито едно от тях, както и в касационната жалба, не се открива правен въпрос по описаните критерии.
На първо място се твърди, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че имуществените вреди са в резултат само на воденото досъдебно производство, и се сочи противоречие с т. 8 от ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, която обаче има за предмет отговорността на държавния орган в случаите, когато наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието да е било амнистирано. Каква е връзката на даденото с тълкувателното решение тълкуване на поставения проблем с причиняването на вреди от друг източник, а не от воденото наказателно производство, не се изяснява, освен че изричен правен въпрос не се поставя.
На второ място, доколкото може да се прецени от изложението, се твърди, че не се носи отговорност от прокуратурата в случай, че продължителен период от време делото е било в досъдебната си фаза. Въззивният съд е възприел правна квалификация на претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – носи се отговорност от държавата в случай, че лицето бъде оправдано по обвинение за извършване на престъпление. В този случай съдебната практика безпротиворечиво приема, че отговорността се носи от прокуратурата. Въпросът за това от кога се дължи лихва върху обезщетението, също се разрешава безпротиворечиво – от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, в хипотезата, разглеждана в настоящия процес, като така е и била присъдена от съда.
На последно място се сочи, че съдът не е дал отговори на всички поставени във въззивната жалба въпроси. Извън обстоятелството, че правен въпрос не се поставя, твърдението е и неоснователно. Във въззивната жалба на прокуратурата се сочи, че претендираните вреди са недоказани по основание, по размер и като пряка последица от действията на прокуратурата. На всички тези доводи е даден отговор. Извън посочените оплаквания, единственото друго конкретно такова е това за неправилна преценка на събраните доказателства и несъобразяването на евентуалната заинтересованост на свидетелите. По свидетелските показания въззивният съд е изложил съображения, а и разпитаните свидетели са тези, които могат да имат преки впечатления за претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Ето защо, в заключение следва да се приеме, че касаторът не е успял да ангажира общото основание за допускане на касационното обжалване – не е поставен правен въпрос, за да се даде възможност на касационния съд да пристъпи към преценката на допълнителните критерии, дадени от чл. 280, ал. 1 ГПК за достъпа до касационно обжалване. Затова и преценката на представената съдебна практика не е необходима, след като не е ясно по какви въпроси тя следва да се извърши.
Ответницата претендира заплащане на сторените разноски за касационното производство, които са в размер на 500 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и й се дължат на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
При прегледа на обжалваното въззивно решение касационният съд констатира, че вероятно е налице допусната в него очевидна фактическа грешка – при описанието в мотивите на въззивното решение на номера на решението, датата и делото на първата инстанция, и при описване на потвърденото решение като номер, дата и дело. Ето защо делото следва да се изпрати на въззивния съд за преценка дали следва да се извърши процедурата по чл. 247 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 208 от 17 април 2013 г., постановено по в.гр.д. № 223 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г.
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на Т. И. Д. от [населено място], [улица], ап. , сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ИЗПРАЩА делото на въззивния апелативен съд в гр. Пловдив за преценка за осъществяване на процедурата по чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: