1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр.София, 23.01.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 156 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на РБ срещу въззивно решение №527/04.11.2013г. постановено по възз.гр.д.№955/2013г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено Решение №1224/ 02.07.2013г. по гр.д.№3633/2012г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на И. Д. К., на осн.чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени и имуществени вреди общо в размер на сумата 7 800 лева, ведно със законната лихва, считано от 03.05.2010г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост, незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими правни въпроси, обусловили изхода на делото: за правомощията на въззивната инстанция, когато първоинстанционният съд е дал погрешна правна квалификация на спорното право, респ. произнесъл се е по непредявен иск; и за приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за морални вреди. По отношение на тези въпроси се релевират основания за касационен контрол по чл.281 т.2 и чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
В писмен отговор, представен в срока по чл.287 ГПК, ответникът И. Д. К. поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В. съд е приел, че на И. К. е било повдигнато обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, за което се предвижда налагане на наказание „Лишаване от свобода“ от 3г. до 10г.; че наказателното производство е продължило 5 години, като в периода 24.02.2005г.-11.04.2005г. по отношение на К. е била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, изменена в „Подписка“ и впоследствие лицето е било оправдано по повдигнатото обвинение с влязла в сила на 03.05.2010г. оправдателна присъда. Предвид така установените факти, съдът е направил извод, че е налице основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /ред., изм. с ДВ бр.98/2012г./ за ангажиране отговорността на прокуратурата за вредите, причинени на ищеца при поддържаното обвинение в извършване на престъпление, наказателното производство за което е приключило с оправдателна присъда. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, на последния е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 000 лева, а претенцията за разликата до сумата 30 000 лева е отхвърлена като неоснователна и недоказана. Искът за имуществени вреди е уважен до размера на сумата 1 800 лева.
Поддържаният от касатора довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт е неоснователен. Поначало, неправилната квалификация на спорното право не е порок, водещ до недопустимост на решението. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо – неправилното определяне на правната норма, регулираща спорното правоотношение, рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт, но не и върху допустимостта му.
В случая дори не може да се твърди, че съдът е дал неправилна правна квалификация на спорното право – изрично в мотивите на решението си въззивната инстанция е квалифицирала предявеният иск като такъв по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, съгласно изменената редакция на закона, обн. в ДВ бр.98/2012г. Обстоятелството, че първоинстанционният съд не е съобразил настъпилата цифрова промяна в поредността на основанията по чл.2 ЗОДОВ и неточно е посочил като правно основание на иска – чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ – не може да обоснове извод за произнасяне по непредявен иск, тъй като тази неточност в изписването цифрата – т.2, вместо т.3 на чл.2 ЗОДОВ – е отстранена от въззивния съд. В обжалваното решение, съдът се е произнесъл по въведения спорен предмет на делото, разгледал е именно претендираното от ищеца право, съобразно въведените основание и петитум на иска.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос, касаещ критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, също не обуславя приложното поле на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По приложението на чл. 52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/ 22. 05. 2004г. на ОСГК на ВКС и решения по реда на чл. 291 ГПК, според която държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни. Съдът преценява доказателствата като се ръководи от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост за еквивалентно възмездяване на морално увреденото лице.
Видно от изложеното справедливостта, дефинитивно определена в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а е обусловена от преценката на конкретни факти и обстоятелства. В този смисъл размера на паричното обезщетение за морални вреди зависи от особеностите на конкретния случай и за различните случаи той не е еднакъв.
С обжалваното решение размера на обезщетението е обусловен от установените по делото факти, преценени от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Разрешението на формулирания в изложението към касационната жалба правен въпрос, дадено от апелативния съд, е в съответствие с константното тълкуване на приложимия закон в посочените ППВС №4/68, ТР№3/22.05.2004г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №527/ 04.11.2013г.,постановено по възз.гр.д.№955/2013г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.