5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София, 31.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4981 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. К. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния му представител адв. С. Д., против въззивното решение № 250 от 27 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 380 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2013 г., с което е отменено решение № 32 от 13 март 2013 г., постановено по гр.д. № 554 по описа на районния съд в гр. Панагюрище за 2012 г. и вместо него е отхвърлен искът на К. за признаване за установено спрямо И. Н. М. от [населено място] съществуването на вземане от 7000 лева, произхождащо от неоснователно обогатяване, 3407,39 лева изтекли лихви за периода 1 май 2008 г. – 26 юни 2012 г. и законната лихва върху главницата до окончателното изплащане, и разноски, за което е издадена заповед по ч.гр.д. № 420/2012 г. по описа на районния съд в гр. Панагюрище.
В касационната жалба се поддържат всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилна преценка на фактическата обстановка и събраните доказателства, както и на закона. Като безспорен е посочен фактът, че земеделският имот, за който страните са имали уговорка за продажба, не е бил собственост на ответника, а ищецът е заплатил парите, за да го купи. Съдът неправилно е преценил предпоставките на иск за неоснователното обогатяване и каква е доказателствената тежест в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, като ответникът не оспорва получаването на парите, но твърди, че са за отдадения под наем имот, а не представя доказателства за сключване на такъв договор. Твърди се, че е имало уговорка за продажба и плащане на цената, а не е имало основание за получаване на сумата, но свидетелските показания са интерпретирани неправилно. Съдът се е произнесъл недопустимо и в отклонение и противоречие с процесуалните принципи за произнасяне по предявена претенция по чл. 422 ГПК. Решението е недопустимо и защото се ценят свидетелски показания въпреки забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по въпросите: какви са предпоставките при иск за установяване на неоснователно обогатяване с нещо, получено без основание, по първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, какво следва да се докаже от ищеца и ответника, как се разпределя доказателствената тежест на релевантните факти, следва ли ищецът да доказва основание или липса на основание или само плащането на сумата, дали ищецът установява единствено даването на парите, или и основанието, на което са дадени, и дали ответникът следва да докаже правното основание, на което твърди, че е получил парите (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с ППВС № 1/79 г., т. 1 и две решения на ВКС по чл. 290 ГПК, и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК); може ли съдът да приеме наличие на сключен договор за наем, като основание за получаване на пари, при липса на писмен договор, единствено по твърдения, предположения и косвени твърдения на непреки свидетели и по косвени данни, като не е установено договарянето на конкретните законови елементи на договора за наем (обект, цена, срок) и кога е налице доказан сключен договор за наем (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение на ВКС по чл. 290 ГПК); допустимо ли е ценене като доказателства на свидетелски показания (св. Я. К.) за наличие на устен договор за наем при цена на иска над 5000 лева, оспорване за наличие на такъв от ищеца и липса на писмен договор (поддържа се необходимостта от допускане на касационното обжалване поради вероятността решението да е нищожно или недопустимо).
Ответникът И. Н. М. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния си представител адв. Р. К., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си съдът приема предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. второ ЗЗД, но правната квалификация е без значение за изхода на спора, тъй като ищецът не е установил конкретните уговорки между страните за продажба на имота, заради които са дадени 7000 лева. При съпоставката на получената сума и времето, през което ищецът е ползвал имота, при наемна цена от 100 лева месечно, съдът заключава, че би се стигнало именно до заплащане на сумата общо. След преценката на доказателствата е прието, че не може да се изведе единствен категоричен извод за заплащане на сумата с оглед сключване на сделка за продажба. Дадена е вяра на св. К. относно дадената му информация за отдаване на имота под наем, и са посочени обяснения на ответника пред полицията. Прието е, че обстоятелството, че имотът не принадлежи на ответника, не се отразява на действителността на уговорките между страните, защото така ответникът би бил отговорен по отношение на действителния собственик на имота.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Първият от поставените въпроси цели произнасяне на съда по фактическия състав на иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, доказателствената тежест и фактите, подлежащи на доказване по насрещните твърдения на страните. Въпросът в първата си част не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд приема друга правна квалификация на предявения иск, поради което не е налице противоречие с ППВС № 1/79 г. Относно фактите, подлежащи на доказване по насрещните твърдения на страните, се сочи противоречие с две решения на ВКС. С. решение № 26 по т.д. № 297/2012 г., ІІ т.о., не може да бъде съобразявано по поставения въпрос, тъй като даденият с него отговор касае разпределянето на доказателствената тежест по иск по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, каквото основание нито се твърди от ищеца, нито се приема от съда. В решение № 29 по гр.д. № 1144/2010 г., ІV г.о. се дава тълкуване на фактическите състави на чл. 55, ал. 1, ЗЗД, разпределението на доказателствената тежест и какви факти подлежат на доказване – ищецът доказва даването, а ответникът доказва репликата си за порок на уговорката или основанието за получаване на сумата, а в хипотезите на предложение второ и трето ищецът доказва своята реплика, че основанието не се е осъществило или е отпаднало. Именно в съответствие с посоченото задължително тълкуване въззивният съд приема, че ищецът не е установил конкретните уговорки между страните. Това заключение е сторено предвид сторената от ответника реплика за наличие на друго основание, на което са получени парите – не договор за продажба на недвижим имот, а за наем. След като даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на посочената обвързваща съдебна практика, не се налага допускане на касационното обжалване.
Вторият правен въпрос не е обусловил изхода на спора. Основният извод на съда е, че липсва яснота в отношенията между страните, смесени са категории както в съзнанието на страните, така и в показанията свидетелите, поради което не може да се направи единствен и категоричен извод за получаване на сумата като продажна цена на имота с оглед сключване на такава сделка. Изводът по твърденията на ищеца за основанието за предаване на сумата, е бил необходим с оглед репликата на ответника за друго основание за даването им. Доказването или недоказването от страна на ответника на твърдението му за осъществени плащания по договор за наем е без отношение към доказването от страна на ищеца на предаването на сумата на основание договор за покупко-продажба на недвижимия имот. Представеното решение № 136 по гр.д. № 4831/2008 г., ІІ г.о., сочи обвързващо кои са предпоставките за валидно сключен наемен договор, но преценката на соченото решение на ВКС би имала смисъл в случай, че мотивът за отхвърлянето на предявения иск би било наличие на сключен договор за наем. Заключението на съда за неизпълнение на доказателствената задача на ищеца е налагала поставянето на друг правен въпрос, поради което преценката във връзка с посочената обвързваща съдебна практика не е необходима.
По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че и последният правен въпрос не е поставен по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. Следва да се добави, че цененето на доказателства по твърденията на страните е допустимо винаги във връзка с установяването на конкретни уговорки по сключен договор между страните, а ако касаторът всъщност твърди, че предвид родствената връзка между страната и свидетеля преценката на доказателствата би следвало да е друга, то правният въпрос също би следвало да е друг.
На последно място, неоснователно е твърдението на ищеца за недопустимост на обжалваното въззивно решение. На първо място в това отношение се поддържа, че съдът се е произнесъл в отклонение и противоречие на процесуалните принципи за произнасяне по предявена претенция – иск по чл. 422 ГПК. Само по себе си това твърдение, колкото и неясно да е то, би могло да се квалифицира като оплакване за допуснати съществени нарушение на съдопроизводството, но не и за основание да се приеме недопустимост на въззивното решение. Освен това се поддържа, че решението е недопустимо поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, но погрешното процедиране на съда в подобен аспект отново би довело до съществено нарушение на съдопроизводството, а не и до недопустимост на въззивното решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 250 от 27 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 380 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: