ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 158
София, 31.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4130 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокати Т.К. и Ст.И. като процесуални представители на Т. П. В. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 27.ІІ.2013г. по в.гр.д. № 3481/2012г.
Ответникът по касационната жалба М. К. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат Д.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 27.ІІ.2013г. ПОС след връщането на делото от ВКС за ново разглеждане е отменил решението на Пловдивския РС от 12.VІІ.2011г. по гр.д. № 10156/2010г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Т. П.В. срещу М. К.Д. иск за установяване, че последният дължи на ищеца 10000 евро, представляващи невърната сума по неформален договор /по телефона/ за заем от 15.ІІІ.2006г., прехвърлени с банков превод от 17.ІІІ.2006г. от банкова сметка на В. по банкова сметка на Д. в банка в Л., и в тежест на ищеца са присъдени разноски в размер на 6020лв.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че не е спорно, че В. предал на ответника исковата сума по банков път. Ответникът е възразил, че сумата не е заем, а е била предназначена да покрие дружествения дял на Д. В. – брат на ищеца, в новоучредено дружество в Л. със съдружници Д.В. и М.Д., за доказване на което обстоятелство е представен банков документ от 07.ІХ.2011г. При това положение е направен извод, че не е осъществено пълно доказване на твърдението на ищеца, че процесната сума е заем, което обуславя отхвърляне на иска.
В изложението на Т. П.В. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. възможно ли е ГПК да се тълкува разширително и да бъдат допуснати писмени обяснения на страна по реда на чл.176 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото поради липса на практика; 2. кога се прилага преклузията на чл.266 ГПК или всеки съд има право на преценка, имайки предвид, че доказателството не е ново и е могло да бъде представено в предходните инстанции /без да е посочено кое доказателство се има предвид/ – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК /сочи се практика/; 3. прилагането и приемането на неавтентичен документ от 07.ІХ.2011г. не следва ли да обуслови спирането на процеса и сезирането на прокуратурата за започване на наказателно преследване срещу евентуалния извършител за изготвянето, респективно за използването на документа, и може ли съдът да мотивира цялото си решение на порочен документ, приложен по делото в разрез със закона – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен съобразно разпоредбата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие служебно да изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставените в изложението на касатора правни въпроси не отговарят на тези изисквания. Първият въпрос е неотносим, тъй като решаващите си изводи въззивният съд не е основал на представените от Д. и приобщени към делото от въззивния съд /определение в с.з. на 23.І.2013г./ негови писмени отговори на въпроси по реда на чл.176 ГПК. Вторият поставен въпрос е бланкетен, защото не е посочено конкретно доказателството, по отношение на което според касатора е била приложима преклузията по чл.266 ГПК. При това положение е невъзможна преценката от настоящата инстанция за значението на така поставения въпрос за изхода на делото. Третият формулиран в изложението въпрос също е неотносим към спора. Това е така, тъй като по него няма произнасяне от въззивния съд, пред който не е релевирано възражение за неавтентичност на писмото от 07.ІХ.2011г.
При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 1200лв. разноски за настоящата инстанция по приложения към отговора му договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, VІІІ граждански състав, № 358 от 27.ІІ.2013г. по в.гр.д. № 3481/2012г.
ОСЪЖДА Т. П. В. от [населено място] да заплати на М. К. Д., живущ в Германия, със съдебен адрес [населено място], 1200лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: