О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 61
София, 10.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2521 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. И. Г. и Г. К. Г., двамата от [населено място], [община], чрез адв. Х. М. – САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 518 от 20.03.2013 год., по гр.д.№ 3825/2012 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 11.06.2012 год., по гр.д.№ 1806/2011 год. за отхвърляне на предявените от касаторите, в качеството им на ищци, срещу ЗК [фирма], [населено място] субективно пасивно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над присъдените им суми от по 75 000 лв., обезщетение за претърпените от всеки един от тях неимуществени вреди от смъртта на единствения им син К. Г. Г., настъпила от ПТП на 31.10.2009 год. до пълния заявен размер от по 250 000 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторите възразяват срещи законосъобразността на извода на въззивния съд, че определеното на всеки един от тях обезщетение от по 150 000 лв. е справедливо по см. на чл.52 ЗЗД , както и че общия размер на определеното им обезщетение следва да бъде намален по правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, с оглед приетата основателност на въведеното от ответника защитно възражение за съпричиняване на вредата от техния наследодател. Считат, че за да е справедливо обезщетението за неимуществени вреди, същото следва да бъде изцяло съобразено само с духовните и морални връзки между загиналия и неговите наследници по закон, които се обезщетяват заради техните болки и страдания, към които поведението на починалия към датата на ПТП – използването или не на предпазен колан и трезвеността на водача на л.а. към същия този момент са ирелевантни.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба оплаквания, касаторът обосновава приложното поле на касационния контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че приемайки принос на наследодателя на касаторите в равна степен на приноса на делинквента въззивният съд неправилно е приложил чл. 51, ал.2 ЗЗД, без да отчете обстоятелството, че „двете нарушения на пострадалия – употребата на алкохол и непоставянето на предпазен колан са неотносими към нарушените правила за управление на автомобила, предизвикали процесното ПТП”.
Ответникът по касационната жалба ЗД [фирма], чрез процесуалния си представител, е възразил по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Съгласно създадената с действащия ГПК уредба на касационното производство, осъществяваният от ВКС касационен контрол е факултативен и се предпоставя от наличие на разрешен от въззивния съд конкретен материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който обусловил решаващите правни изводи, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, се явява значим за крайния правен резултат по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Според задължителните за съдилищата указания в т.1 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС в изключителна тежест на касатора е да обоснове достъпа до касационен контрол, като формулира изрично този специфичен за разгледания правен спор въпрос на материалното и/или процесуално право въпрос, попадащ в обсега на чл.280, ал.1 ГПК и да аргументира съответния селективен критерий на който се позовава.
Следователно обстоятелството, че в случая жалбоподателят въобще не е поставил нито конкретен правен въпрос, който да е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК за крайния правен резултат по предявения пряк иск, нито е мотивирал визираните основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, само по себе си е достатъчно, за да изключи основателността на искането за разглеждане на подадената касационна жалба по същество.
Както е прието и в задължителните постановки, съдържащи се в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС извън правомощията на касационната инстанция е сама да изведе и формулира релевантния за изхода на делото правен въпрос и да аргументира съответния критерий за селекция, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, поради което за настоящия съдебен състав отсъства процесуална възможност в производството по чл.288 ГПК, въз основа на твърденията и доводите на жалбоподателите до конкретизира значимите по см. на чл.280, ал.1 ГПК правни въпроси.
Отделен в тази е въпросът, че само бланкетното възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1 ГПК обективно не може да се квалифицира като основание за касационно обжалване, съгласно законодателното разрешение за факултативност на касационното обжалване, с оглед функциите на касационната инстанция, като съд по проверка правото, т.е на правилното прилагане на закона, а не по фактите.
По същите съображения ОСГТК на ВКС е приело за ирелевантни за наличието на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК съдържащите се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК оплаквания, част от които в случая са заявени като касационни основания и в касационната жалба. Същите, явяващи се от значение за правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, могат да бъдат предмет на обсъждане и проверка само при разглеждане на касационната жалба по същество, т.е., след като касационното обжалване е допуснато, но дори и да са евентуално основателни, сами по себе си, не могат да обосноват нито наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, нито да бъдат преценявани в производството по чл.288 ГПК,тъй като законодателят не е създал подобна възможност.
Касаторите не са аргументирали и поддържаните от тях селективни основания по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в съответствие със задължителните постановки по т.2 и респ. по т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Само за прецизност на настоящето изложение следва в тази вр. да се посочи, че при наличие на задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция по приложението на чл.52 ЗЗД и на чл.51, ал.2 ЗЗД, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена и с която въззивният съд изцяло се е съобразил при определяне общ размер за понесените от касаторите неимуществени вреди и при неговото редуциране, с оглед приноса на наследодателя им- техен единствен син, то селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е в о б щ е неприложимо. Липсата на конкретно посочена задължителна практика на ВКС на която, според твърдението на жалбоподателите, въззивното решение на Софийски апелативен съд противоречи, от своя страна изключва основателността на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка от категорията на положителните за допускане на касационното обжалване.
Нещо повече, дори и да се приеме, че от съдържанието на изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, като значим за изхода на делото може да бъде изведен подробно интерпретирания от касаторите материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, то твърдяното при разрешаването му противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – отсъства.
С оглед разясненията в задължителната и служебно известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС то същия този правен въпрос, изразена в т.7 на ППВС № 17/63 год. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 159/24.11.2010 год., по т.д.№ 1117/2009 год. на ІІ т.о., № 45/15. 04.2009 год., по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т.о.;№ 50 от 25.04.2012 год., по т.д.№ 95/20111 год. на ІІ т.о. и др., за да намери приложение законовото правило на чл.51, ал.2 ЗЗД трябва увреденият да е допринесъл за настъпване на вредата, като е необходимо приносът му да е конкретен, т.е. да се изразява в извършването на определени действия от него страна, или въздържането от такива действия, с които обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането.
В случая решаващият съд е мотивирал наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналия – б.ж. на [населено място], Софийска област – К. Г. Г., син на ищците, с конкретно нарушение на правилата за движение – непоставяне на обезопасителен колан, с какъвто процесният л.а. е бил снабден – задължение, установено в чл. чл.137а ЗДвП и чл. 182, т.2 ППЗДвП, както и с непремерено поет от него риск – съгласието му да се вози като пътник в автомобила на водач, който с оглед % съдържание на алкохол в кръвта му е бил не само видимо пиян, но и за който със сигурност е знаел, че е употребил значително количество алкохол преди сядане зад волана. Приел е, че с оглед доказателствения материал по делото и фактите по спора – вида и характера на травматичните увреждания на пострадалия и механизма на настъпилото ПТП, подробно изяснени от заключенията на изслушаните специализирани експертизи – медицинска и авто-техническа, именно това поведение на загиналия Г., б.ж. на [населено място], е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Следователно, като е счел, че за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, следва да бъде установена причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат въззивният съд е съобразил изцяло задължителната практика на касационната инстанция в тази насока. Що се касае до обосноваността на изградения от него краен правен извод за наличие на изискуемата се причинна връзка, то доколкото същият е фактологически обусловен от конкретните данни по делото – категоричното заключение на в.л. по допуснатата и изслушана съдебно- медицинска експертиза, че при поставен обезопасителен колан тялото на пострадалия не би напуснало автомобилното купе и последният не би получил тези травми, довели до смъртта му, тя не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК, тъй като не е предмет на същото- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Необходимо е в тази вр. единствено да се отбележи, че според задължителната практика на ВКС,ТК – решение № 98/08.07.2010 год., по т.д.№ 942/2009 год. на І т.о. на ВКС, поемането на риска, при който увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от делинквента, поради употреба на алкохол от същия,представлява особен случай на съпричиняване, поради което се свърза с последиците, предвидени в чл.51, ал.2 ЗЗД за разпределяне тежестта в размера на дължимото за вредоносния резултат обезщетение, с което разрешение, възприето и в обжалвания съдебен акт, касаторите всъщност изразяват несъгласие, но не са го заявили по начин, позволяващ произнасянето на настоящия съдебен състав по същото в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждане на деловодните разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция отговорността за същите не следва да бъде обсъждане.
Мотивиран от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 518 от 20.03.2013 год., по гр.д.№ 3825/2012 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: