О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
София, 10.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2112 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. София против въззивното решение на Софийски градски съд от 09. 01. 2013 год., по в.гр.д.№ 15545/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 15.06.2011 год., по гр.д.№ 13264/2011 год. са отхвърлени предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма] обективно съединени искове по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД, с поставяне в негова тежест и отговорността за деловодните разходи.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Становището на касатора е, че отнемането на лизингованата вещ от фактическата власт на лизингополучателя от страна на компетентен държавен органи по своята правна същност е евикция, поради което в случая препращащите норми на чл. 344 и чл.345 ТЗ са неотносими и последният, с исковата си молба е развалил лизниговия договор, поради което платените до момента лизингови вноски са без основание.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за релевантни за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, а именно: „При разваляне на договор за финансов лизинг поради неизпълнение от страна на лизингодателя, което се състои в евикция на лизингованата вещ, следва ли да се прилагат общите правила за евикция и съответно може ли лизингополучателят да претендира връщане на даденото по договора?; Налице ли е пълно съвпадение в законовите норми, уреждащи правилата на договора за наем на вещ и правилата относно договорите за финансов лизинг, предвид спецификата на последния?”; Следва ли да се приеме,че рискът от случайното погиване или увреждане на вещта по чл.343 ТЗ, включва и случаите на отнемане на вещта от държавен орган за провеждане на изследване и връщането и на трето лице, неин собственик?”.
Ответната по касационната жалба страна, чрез процесуалния си представител, чрез процесуалния си представител – адв. С.А.- САК в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно изразеното становище е за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искове по чл.55, ал.1, изр.3 и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на претендираните суми въззивният съд е приел, че страните са били валидно обвързани от договор за финансов лизинг, по силата на който ответникът [фирма], в качеството си на лизингодател, се е задължил да придобие превозно средство самосвал „ И.” от трето лице, който е предоставил за ползване на ищеца – лизнгополучател срещу дължимо от същия месечно възнаграждение, поради което до момента на отнемане на лизингованата вещ от полицията и връщането и на нейния действителен собственик и последвалото разваляне с исковата молба на облигационната връзка помежду им, заплатените лизингови вноски не могат да се счетат за дадени без основание.
Изложени са съображения, че дефинитивно определеният в чл.342, ал.2 ТЗ лизингов договор няма вещно транслативен ефект, поради което съществуващата между страните изрична договорна клауза за придобиване на лизингованата вещ с изплащане пълния размер на лизинговите вноски по време на договора или след изтичане срока на действието му е само латентна възможност, за реализацията на която е необходим друг вид договор между страните- за покупко-продажба. Поради това договореното придобиване правото на собственост върху предоставения от лизингодателя самосвал не е крайната цел на сключената между страните сделка и според съжденията на въззивния съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, само по себе си не би могло да обоснове отпадане задължението на ищеца за плащане , поради договорно неизпълнение на насрещната страна. Позовавайки се установеното от закона приравняване задълженията на лизингодателя с тези на наемодателя по чл.230 ЗЗД, а на лизингополучателя – съответно на наемателя по чл.232 и чл. 233 ЗЗД, СГС е изградил правен извод, че в случая ответникът дължи единствено осъществяване на всички действия, гарантиращи спокойното ползване на вещта от ищеца, а последният – пълно плащане на лизинговите вноски за периода на ползване на предоставената му на лизинг вещ.
Приетата неоснователност на иска по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД е аргументирана и с правната характеристика на договора за лизинг – договор за продължително и периодично изпълнение, при който развалянето има действие само занапред – арг. от чл.88, ал.1, изр.1 ЗЗД. В този см. щом фактическият състав на сделката не е заличен с обратна сила, то дори и да е безспорно, че с исковата молба тя да е развалена, за страните по същата не е възникнало задължение за реституция на престациите, като дадени на отпаднало основание.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че само последният от поставените от касатора материалноправни въпроси, като относим към крайния правен резултат по делото, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия е недоказано селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС визираният критерий за селекция е налице само тогава, когато произнасянето по релевантния по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос е предпоставено било от съществуваща непълнота и неяснота на приложимата правна норма, налагащи корективното и тълкуване, било когато създадената съдебна практика по приложението на конкретната закона разпоредба е неправилна, или макар и правилна, е създадена при различни обществено икономически отношения и законодателство и се налага да бъде осъвременена.
В случая жалбоподателят не само не е въвел подобни доводи, но е аргументирал поддържаното от него селективно основание единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което само по себе си, според цитираната по- горе задължителна практика, е достатъчно, за да бъде отречена приложимостта му. Отделен в тази вр. е въпросът, че нормата на 343 ТЗ ГПК е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез изправително тълкуване.
Що се касае до останалите правни въпроси, то те са неотносими към спора и са твърде хипотетично формулирани, доколкото институтът на съдебното отстранение/ евикция/ въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, а лизингополучателят се явява само държател на лизингованата вещ. Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че по въпроса за правните последици, произтичащи от развалянето на договора за финансов лизинг е налице трайно установена и непротиворечива практика на касационната инстанция, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена и с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Поради това, дори и да се преформулират от настоящия съдебен състав така поставените от касатора правни въпроси, то разрешението им не би могло да е в поддържания от жалбоподателя смисъл, тъй като според тази практика , изразена в служебно известните на състава решения на ВКС,ТК: № 89 от 10.03.2008 год., по т.д.№ 631/ 2007 год. на І т.о., № 580 от 06.10.2006 год., по т.д.№ 114/ 2006 год. и др., на І т.о. и др., с развалянето на договора за финансов лизинг не отпада задължението на лизингополучателя за плащане на предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи връщането им, когато същите са били платени до момента на развалянето.
Дали, обаче, се дължи обезщетение за договорно неизпълнение, е въпрос, който е ирелевантен предвид предмета на въведения от ищеца правен спор.
Що се отнася до процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, вкл. с оглед съобразяване изискванията на процесуалния закон за мотивирането му, то тя е въпрос, релевантен към основанията за касационно обжалване и не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото пред касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват в размер на сумата 796.86 лв. – заплатено чрез банков превод /преводно нареждане от 28.03.2013 год./ адвокатско възнаграждение на адв.С.А. – АК”А. и И.”.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.3 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 09. 01. 2013 год., по в.гр.д.№ 15545/2011 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], гр. София да заплати на [фирма], гр.София сумата 796.86 лв./ седемстотин деветдесет и шест лева и осемдесет и шест стотинки/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: