О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
София, 10.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.01.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
както изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2137 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма],гр.София против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 343 от 07. 12.2012 год., по в.т.д. № 657/2012 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 887 от 01.06.2012 год., по т.д.№ 2383/2011 год. за уважаване на предявените от А. С. Г., М. В. Т. и А. М. Т. активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател б.ж. на [населено място] – М. Х. Т., настъпила в резултат на виновно предизвикано на 24.1.2010 год. в [населено място] ПТП от водача на л.а. „ХЮНДАЙ АКЦЕНТ” с ДК№ В 80-66 СР, М. Р. С., чиято гражданската отговорност е застрахована от настоящия касатор, в размер на сумите от по 90 000 лв. за първите две ищци и от 120 000 лв. за третата, ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от 24.11.2010 год. до окончателното им изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила относно разпределение на доказателствената тежест и преценката на събраните доказателства и на материалния закон – чл.52 ЗЗД, поради неспазване на въведеният с него принцип на справедливост при определяне размера на дължимото на пострадалите обезщетение и чл.51 ЗЗД, поради несъобразяване поведението на пострадалия към настъпване на вредоносния резултат, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Справедлив ли е присъденият размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това?; 2. ”Кога може да се приеме за доказан определен факт в граждански процес, с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на процесуалния закон по обжалваното въззивно решение?”; 3. „ Може ли без да са спазени изискванията на ППВС № 7/78 год. съдът да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение?” и 4.” Прилага ли се правилно закона относно въпроса за наличие на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД и задължителната тълкувателна практика на ВКС?”.
Като израз на визираното противоречие са цитирани ППВС № 7/77 год.; ППВС № 4/68 год. и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 831 от 18.12.2010 год., по гр.д.№ 603/2010 год. на ІV г.о.; № 589 от 16.11.2010 год., по гр.д.№ 1359/2009 год. на І г.о.; № 261 от 31.03.2010 год., по гр.д. № 5305/2008 год. на ІІІ г.о. ; № 532 от 24.06.2009 год., по гр.д.№ 1650/ 2009 год. на ІІІ г.о.; № 302/04.10.2011 год., по гр.д.№ 78/2011 год. на ІІІ г.о.; № 179 от 08.09.2010 год., по гр.д. № 656/2008 год. на ІІ т.о.; № 780 от 27.12.2010 год., по гр.д.№ 498/2010 год. на ІV г.о.; № 59 от 29.04.2010 год.; № 832 от 10.12.2010 год., по гр. д.№ 593/2010 год. на ІV г.о. и № 377 от 22.06.2010 год., по гр.д.№ 1381/2009 год.на ІV г.о..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, предвид неконкретизирания и фактически обусловен характер на поставените от касатора въпроси. Алтернативно е оспорена и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материално-правен или процесуално- правен въпрос е този, който като включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото.
В случая въпреки формалното наличие на 4 поставени от касатора въпроси, основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване не е доказана. Възприетото от въззивния съд разрешение на първия и четвъртия от формулираните въпроси е фактологически обусловено – въз основа на конкретните факти и доказателства по делото, а що се касае до материалната и процесуалноправна законосъобразност на преценката на въззивния съд, то тя не е предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което не следва да бъде обсъждана във тази фаза на касационното производство.
Вторият въпрос, чието продължение всъщност се явява следващия поставен от жалбоподателя въпрос е хипотетичен и доколкото отговорът му е даден от самия законодател, то явно е, че с него и с третия въпрос се оспорва правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия по разпределение на доказателствената тежест и преценката на събраните по делото доказателства, в какъвто смисъл е и втората част на първия от тези въпроси, която сама по себе си е релевантна за основанията по чл.281, т.3 ГПК, но е неотносима към предпоставките за достъп до касационен контрол.
Дори, обаче, да се приеме, че непрецизно формулиран, въпросът за разпределение на доказателствената тежест относно установяване наличието на валидно застрахователно правоотношение е релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, то възприето от въззивния съд разрешение на същия не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав, поради следното:
В отговора си по чл.131 ГПК ответникът е въвел като защитно възражение липсата на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” на лекия автомобил, с който е причинено ПТП, по съображения, че комбинирана застрахователна полица с посочения номер не е издавана от АД.
С доклада по делото първоинстанционният съд е приобщил към доказателствения материал по делото н.о.х.д.№ 958/2011 год. на В., в което като доказателство е приложена застрахователната полица за процесния л.а. по застраховка „Гражданска отговорност” и задължил ответника – застраховател да представи застрахователната преписка по същата, както и да уточни направеното оспорване на документа. В с.з. от 20.02.2012 год. по искане на ищците, на последните е издадено съдебно удостоверение за да се снабдят с друго такова от Комисията по финансов надзор към МФ относно съществуването на застраховка „Гражданска отговорност” за управлявания от делинквента автомобил в исковия период.
На удостоверението е отговорено положително и решаващият съд е счел, че с представеното и прието по делото писмено доказателство- писмо изх.№ 91-02-420/06. 03.2012 год. на Комисията за финансов надзор, управление ” „Застрахователен надзор”, ищците са установили твърдяното в исковата молба застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” за процесния л.а. в релевантния за спора период, в каквато насока е била и приложената по делото оригинална застрахователна полица.
Следователно с така осъществените от В. процесуални действия , възприети от Варненския апелативен съд за законосъобразни и позволили му да приложи законовото правило на чл.257, ал.2 КЗ, не е разрешен в противоречие със задължителна практика на касационната инстанция, процесуалноправния въпрос, свързан с правилата за разпределяне на доказателствената тежест, според които страната доказва обстоятелствата, от които произтича претендираното право, твърдяните от нея факти и обстоятелства, което при иск по чл. 226, ал.1 КЗ означава, че ищецът е длъжен да докаже спорния по делото факт – наличие на валидно застрахователно правоотношение по риска „Гражданска отговорност” между застрахователя и делинквент. Отделен в тази вр. е въпросът, че цитираните от касатора решения са неотносими към горепосочения процесуалноправен въпрос, поради което и на това основание – отсъствие на поддържания селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Или в заключение следва да се посочи, че оспорвайки под формата на правни въпроси правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, касаторът по недопустим от процесуалния закон начин отъждествява предпоставките за достъп до касация с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, което е достатъчно за да се откаже допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски в производството по чл.288 ГПК, поради което при този изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК , съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 343 от 07.12.2012 год., по в.т.д. № 657/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: