ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 211
София, 11.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3826 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г.Й. като процесуален представител на [фирма] П. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 01.ІІ.2013г. по в.гр.д. № 2645/2012г.
Ответникът по касационната жалба Е. с. /ЕС/ ТАЦ Г. П. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 01.ІІ.2013г. ПОС е потвърдил решението на Пловдивския РС от 17.ІІ.2012г. по гр.д. № 18353/2009г., с което [фирма] е осъдено да заплати на УС на ЕС ТАЦ Г. 9944.67лв., представляващи припадащата му се за притежаваните от него четири търговски обекта /магазини/ част от разходите за поддръжка на общите части на сградата – за охрана, почистване, ел.енергия, вода, такса абонамент и поддръжка на асансьори и ескалатори, фонд „Реклама”, фонд „Резервен”, заплати, счетоводство, офис, канцеларски материали и др., за периода януари 2008г. – декември 2009г., съобразно Правилника за вътрешния ред в ТАЦ и решенията на ОС на ЕС, конкретно посочени, ведно със законната лихва, считано от 30.ХІІ.2009г. до окончателното изплащане., и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че четирите магазина са собственост на дружеството, позовавайки се на депозирания от него допълнителен отговор, съдържащ признание за това; оценил е като неоснователно оплакването във въззивната му жалба, че тъй като не е обитавал имотите, нито ги е отдавал под наем, не дължи разходите по поддръжката на общите части на сградата на основание чл.9 ал.1 ал.4 и ал.7 от ПУРНЕС /отм./ – прието е в тази връзка, че чл.9 ал.1 ПУРНЕС се отнася за ЕС, в която съответният обект се ползва за жилищни нужди, а когато обектите са търговски, се прилага чл.9 ал.6 ПУРНЕС, според който ползувателите поемат частта от необходимите разноски съответно на дела в общите части, в какъвто смисъл е и Правилника за вътрешния ред на ТАЦ; решенията на ОС на ЕС, с които са утвърдени разходите за общите части, няма данни да са обжалвани и отменени, взети са от компетентен орган, валидни са и са породили правно действие относно всички етажни собственици; съгласно чл.41 ЗС всеки съсобственик съразмерно на дела си в общите части на сградата е длъжен да участва в разноските за поддържането и възстановяването им и в полезните разноски, за които е взето решение от ОС; въззивният съд се е позовал и на основно и допълнително заключения на в.л. М.М..
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите : 1. може ли съдът да приеме за признати от страните факти, които не е приел за такива в доклада си по чл.146 ал.1 т.3 и т.4 ГПК или в последващ момент с нарочно определение за това – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2. може ли съдът да приема, че факти по делото са безспорно установени само въз основа на признание на страна и следва ли да отрази това в доклада си по чл.146 ал.1 ГПК или в друг негов акт – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3. нуждае ли се от доказване обстоятелство, което съдът в решението си приема за признато от ответника, но не е посочено като такова в доклада по чл.146 ал.1 т.3 и т.4 ГПК – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4. допустимо ли е съдът да основава решението си на факти, които приема за установени единствено на признание на ответника за тяхното съществуване, което не е изразено изрично в нарочен документ, като се има предвид, че липсва признание на иска и делото не се гледа по чл.237 ГПК, както и че в доклада по чл.146 ал.1 т.3 и т.4 ГПК липсва посочване, че същите обстоятелства не се нуждаят от доказване или че е признато, че ответникът е собственик на обекти от ЕС, както и че липсват каквито и да било други доказателства относно това обстоятелство – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. въпросът за разпределението на доказателствената тежест при липса на доклад по чл.146 ал.1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС по т.д. № 898/2009г. І ТО; 6. допустимо ли е съдът да постанови решение, без да изследва всички обстоятелства по делото, в т.ч. преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права – дали ответникът е бил етажен собственик през целия процесен период – по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7. за задължението на съда да обсъди всички релевантни факти и доводи на страните /не обсъдени: оплакването във въззивната жалба дали ответникът е бил собственик на магазините през целия процесен период, показания на свидетел и заключение на СЧЕ, установяващи, че магазините нямат потребление на ток и вода и че не са обитавани, валидността на решенията на ОС на ЕС – в противоречие с практиката на ВКС /решения по гр.д. № 1975/2010г. ІV ГО/ и по гр.д. № 4744/2008г. І ГО; 8. приемайки, че етажен собственик, който не обитава обектите си от ЕС, дължи заплащане на разходите за поддръжка и управление, съдът се произнесъл в противоречие с две решения на ВС по гр.д. № 2860/1954г. ІV ГО и № 4133/1958г. ІІ ГО.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен съобразно разпоредбата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие служебно да изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставените в изложението на касатора правни въпроси не отговарят на тези изисквания.
По първия, третия, част от четвъртия и по петия въпроси по приложението на чл.146 ал.1 ГПК и по разпределението на доказателствената тежест въззивният съд не се е произнесъл – не е изложил никакви мотиви по оплакването в тази връзка на касатора във въззивната му жалба.
По втория и част от четвъртия въпроси също няма произнасяне от въззивния съд в атакуваното решение, но това е съобразено с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като във въззивната си жалба касаторът не е релевирал оплакване относно доказателствената сила на признанието на страна.
По шестия въпрос няма произнасяне от въззивния съд, тъй като той не е формирал изводи във връзка с оплакването на касатора във въззивната му жалба за необследване дали е бил собственик на магазините през целия процесен период.
Въпросът за необсъждането от въззивния съд на оплакванията във въззивната жалба дали ответникът е бил собственик на магазините през целия процесен период и на доказателства /чрез показания на свидетел и заключение на експертиза/ за необитаването им и за липсата на потребление в тях на ток и вода не е от значение за изхода на спора по делото. Това е така, тъй като ответникът, сега касатор, в срока по чл.131 ГПК не е релевирал възражение, че е бил собственик на търговските обекти през част от процесния период /основните му възражения
по съществото на спора, обективирани в първоначалния и допълнителния му отговори, са за неоснователност на претенцията поради необитаването на магазините/, и с оглед изводът на въззивния съд, че въпреки необитаването /неползването/ на обектите през процесния период ответникът дължи разходи за общите части на сградата.
По въпроса за необсъждането на валидността на решенията на ОС на ЕС въззивният съд не се е произнесъл. В атакуваното решение е формиран извод за валидност на тези решения, защото те са взети от компетентен орган, в съответствие са с чл.9 ал.6 ПУРНЕС /отм./, не са в противоречие с чл.9 ал.1, ал.4 и ал.7 от този нормативен акт, тъй като тези разпоредби не намират приложение в случая, не са обжалвани и отменени от съда и са породили поради това правно действие по отношение на всички етажни собственици.
По последния релевиран в изложението въпрос с представените извадки от решенията по гр.д. № 2860/1954г. ІV ГО и по гр.д. № 4133/1958г. ІІ ГО не се обосновава наличието на противоречива практика. В тях не е разрешен въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд, касаещ разноски за общи части на сградата, отнасящи се за търговски, а не за жилищни обекти /според първото решение разноските по отоплението следва да се разпределят не с оглед броя на стаите, които се заемат от отделните обитатели, а с оглед ползваната загрята площ на радиаторите, а според второто решение разходите за осветление и чистота за общите части в ЕС са за сметка на обитателите им и се разпределят по обитатели, а не по апартаменти или кооператори/. Освен това тези решения са по приложението на ПУРНЕС /отм./ в редакциите му преди неколкократните му последващи изменения, в т.ч. и на разпоредбата на чл.9.
При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГК, № 200 от 01.ІІ.2013г. по в.гр.д. № 2645/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: