1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
гр.София, 14.02.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 351 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на В. И. Б. от [населено място], представляван от адв.Д. Г. от АК-Х., срещу Решение № 370/17.10.2013г. постановено по възз.гр.д.№ 1241/2013г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено Решение №210/30.04.2013г. по гр.д.№3371/2012г. на РС – гр. Казанлък. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. Б. обективно съединени искове за неизплатени трудови възнаграждения, обезщетение за неползван платен годишен отпуск и обезщетение по чл.222 ал.3 КТ. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и необоснован, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ „ Възможно ли е работодателят да оспори в съдебно заседание истинността на записаното в трудовата книжка на ищеца, издадена и приключена от него; 2/Действителен ли е трудовият договор, подписан единствено от ищеца; 3/Може ли работникът или служителят да полага труд в продължение на осем години, да получава трудови възнаграждения, да бъде осигуряван за същия период от работодателя, без наличието на трудов договор”.
По отношение на тези въпроси касаторът сочи, че е налице противоречива съдебна практика и представя копия от Решение №217/05.10.2010 г. по възз.гр.д.№336/2010г. на ОС – [населено място] и Определение №993/09.08.2011г. по гр.д.№52/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. Съображения в подкрепа на поддържаното основание за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не са изложени.
Ответната страна – Ф. „Б. р. 97” – [населено място] – в писмен отговор поддържа становище, че касационната жалба е недопустима в частта й, с която се атакува решението на въззивния съд по исковете за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск, като се позовава на разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК. В останалата й част, страната счита, че жалбата е допустима, но неоснователна и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК. Същата е недопустима в частта, с която се атакува решението на въззивния съд по претенциите за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.1-во от ГПК – не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела. В случая ищецът е заявил за разглеждане искове за: неполучено трудово възнаграждение за м.декември 2011г. – 865.41 лв., за м.януари 2012г. – 447.18 лв., за м.май 2012г. – 250 лв.; и за заплащане на обезщетение за 8 дни неползван платен годишен отпуск – за 2011г. – 420.56 лв. и за 2012г. – 420.56 лв. Така предявени, претенциите са с цена под установения минимум по чл.280 ал.2 предл.1-во от ГПК, поради което касационната жалба в тази й част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.
В останалата си част, имаща за предмет решението по иска с правно основание чл.222 ал.3 КТ /с цена – 6 624 лева/, жалбата е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
За да отхвърли предявеният от В. Б. иск за заплащане на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ, въззивният съд е приел, че в периода след 01.01.2004г. /до която дата е действал последният надлежно сключен между страните трудов договор/ и до 30.05.2012г. /когато е издадена Заповед №1/29.05.2012г./ между страните не е съществувало валидно трудово правоотношение, тъй като липсва двустранно подписан трудов договор / представените допълнителни споразумения за времето след 01.01.2004г. са подписани само от В.Б., но не и от лице, представляващо фондацията – работодател/. Посочено е, че ищецът не е и твърдял такъв договор да е подписван от страна на работодателя, а за съществуването му се е позовал на вписванията в представената и оспорена в хода на производството по делото, втора трудова книжка. Съдът е установил, че липсват писмени доказателства, материализиращи волеизявление на ответника /работодател/ за сключване на трудов договор с ищеца, като този факт не е оспорен. В тази връзка е направен извод, че след като не е възникнало валидно трудово правоотношение, съответно не са възникнали права и задължения от него за страните. Липсата на трудов договор е относима към всички претендирани от ищеца вземания, поради което въззивният съд е приел, че предявените искове, в т.ч. и този по чл.222 ал.3 КТ, са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на Окръжен съд – гр.Стара Загора не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При изложените по-горе мотиви на въззивния съд, липсва общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на спора по смисъла, посочен в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Там изрично е възприето, че поставеният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът за съотносимите за решаването на спора доказателства и за това доколко те са обсъдени от въззивния съд е свързан с преценката дали постановеният въззивен акт е обоснован, която обаче не може да бъде извършена преди съда да допусне касационно обжалване. В този смисъл, отговорът на първия въпрос в изложението – „може ли работодателят да оспори вписванията в трудовата книжка на работника” – следва от еднозначно от разпоредбите на чл.347 КТ и чл.179 вр. с чл.193 ГПК. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Като такъв вид документ тя има доказателствено значение по смисъла на чл.179 ГПК за фактите отразени в нея, но това й значение не е абсолютно. Всяка от заинтересованите страни, може в сроковете и по реда на чл.193 – чл.194 ГПК да оспори обвързващата доказателствена сила на трудовата книжка като документ. В съответствие със закона и константната съдебна практика относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, в атакуваното решение е прието, че доказателствената сила на отразените в трудовата книжка обстоятелства е опровергана. По втория поставен въпрос в изложението – „действителен ли е трудов договор, подписан само от работника” – следва да се отбележи, че в трайната си практика ВКС последователно е приемал, че въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, напр. с конклудентни действия. В този смисъл за съществуването му са без значение косвените прояви, свързани с изпълнението на договора /напр. – регистрацията в ТД на НАП, допускането до възложената работа и др./. Съвпадащите насрещни волеизявления на договарящите трябва да се материализират в писмена форма. Договорът може да се състави и подпише с един общ акт, но насрещните волеизявления могат да се материализират и поотделно. Ако те се съдържат в два отделни акта, необходимо е всеки от тях да е достигнал до знанието на другата страна – чл. 14 ал. 1 ЗЗД. С оглед на това, трудово правоотношение не може да бъде установявано с други гласни и/или писмени доказателства, включително /още по-малко/ изхождащи от някоя от страните, сочещи по косвен начин за съществуването му. Третият формулиран въпрос – „може ли работникът или служителят да полага труд без наличие на трудов договор” – е фактически, а не правен, поради което не би могъл да бъде предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба с вх.№ 14912/ 29.11.2013г., подадена от В. И. Б., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица] вх.””,ап., срещу въззивно решение № 370/17.10.2013г., постановено по възз.гр.д.№ 1241/2013г. на Окръжен съд – Стара Загора, в частта му, с която е потвърдено Решение №210/30.04.2013г. по гр.д.№3371/2012г. на РС – [населено място], по предявените от касатора срещу Ф. „Б. р. – 97” – [населено място], искове за неполучено трудово възнаграждение за м.декември 2011г. – в размер на 865.41 лв., за м.януари 2012г. – 447.18 лв., за м.май 2012г. – 250 лв.; и за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск – за 2011г. – в размер на 420.56 лв. и за 2012г. – в размер на 420.56 лв. В тази част прекратява касационното производство.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 370/17.10.2013г., постановено по възз.гр.д.№ 1241/2013г. на Окръжен съд – Стара Загора, в частта му, с която е потвърдено Решение №210/ 30.04.2013г. по гр.д.№3371/2012г. на РС – Казанлък, по предявения иск с правно основание чл.222 ал.3 КТ.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг тричленен състав на ВКС на РБ. В останалата му част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.