5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
[населено място], 14.02.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 7300 по описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. против решение № 227/08.08.2013 г., постановено по гр.д.№ 73/2013 г. от състав на Апелативен съд – В. Т..
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявен иск с направено искане по чл.28 ЗОПДИППД /отм./. Съдът е приел, че искането е неоснователно, поради което е потвърдил решението на първоинстанционния Окръжен съд – Ловеч, постановено в този смисъл.
Съдът е приел, че ответникът е доказал в процеса наличието на законни доходи, като придобитото от него имущество съответства на същите доходи. Съдът е направил извод, че неподаването на отговор на исковата молба не води до основателност на иска, като в първото по делото съдебно заседание ответникът разполага с процесуалната възможност да направи собствени доводи в насока на своята процесуална защита, както и да направи доказателствени искания във връзка с направения доклад по делото и дадените с него указания. В тази връзка, съдът е приел, че макар и да не е подал писмен отговор, ответникът се е явил лично в първото по делото съдебно заседание и е изтъкнал наличието на доходи, изразяващи се освен от получаваното трудово възнаграждение през годините, така и доходите на своята съпруга като учител, както и получавани от него хонорари по линия на Т.. Въззивният съд е изтъкнал в мотивите си, че след доклада по делото, първоинстанционния съд е указал на ответника, че не сочи доказателства за получаваните от него суми, посочени по-горе, във връзка именно с това твърдение на ответника, направено своевременно в първото по делото съдебно заседание. Ответникът е направил искане да му се предостави допълнителен срок за посочването на тези доказателства, каквато възможност съдът му е предоставил. Въззивният съд е приел, че процедирането на първоинстанционния съд не е в нарушение на преклузивните срокове за представяне на доказателства. Съдът е достигнал до този извод, тъй като е отчел спецификата на производството, както и обстоятелството, че комисията не се е възползувала от правомощието си да изиска декларация по чл.17 от ЗОПДИППД /отм./, като в тази насока ответникът не е разполагал с друга възможност да посочи източници на доходи, които евентуално да се съобразят от комисията. Предвид изложеното, въззивният съд е ценил събраните доказателства, установяващи на първо място липсата на съхранявана документация, т.е. писмени доказателства намиращи се в Н. и Р.. Установеното по делото несъхраняване на тези документи е довело съда и до извод за допустимост на свидетелските показания за установяване на получавани от ответника суми по от дейност, възложена по линия на Т., като ценил тези доказателства във връзка с изчисленията, направени по установяване на доходите на ответника и на членовете на неговото семейство.
Въз основана събраните по делото доказателства, съдът е приел, че за проверявания период са налице доказателства, въз основа на които да се приеме, че са налице законни източници на доходи, с които в рамките на проверявания период ответниците са придобили имуществото, за което е направено искането за отнемане в полза на Държавата.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, разрешени от него в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Първия процесуалноправен въпрос касае възможността съдът служебно да събира доказателства, при настъпила преклузия за представяне на доказателства, предвид неподаването на отговор от ответника по чл.131 ГПК, както и задължен ли е съдът да събира доказателства служебно, при положение, че страната не ги представя, за което и е дадена възможност и срок. Съдът не е процедирал в контекста, в който е поставен правния въпрос. Съдът не е приел, че е допустимо представянето на доказателства, след като за това процесуално действие е настъпила преклузия, напротив, приел, че за страната е съществувала процесуалната възможност за представянето на доказателства, предвид доклада на съда и указанията, дадени с него. Така поставения правен въпрос е неотносим към спора, като не е налице и твърдяното противоречие с цитираното решение на ВКС в тази насока, предвид и неотносимостта на правния въпрос към спора. Съдебното събиране на доказателства не е прието от съда като правнопроцесуална възможност на съда, като изискването от страна на съда на сочено от страната доказателство е единствено във връзка с процесуалната допустимост на свидетелските показания, предвид твърдението на страната, че не се съхраняват писмени доказателства от държавен /или друг/ орган. В случая не се касае за служебно събиране на доказателства, каквато процесуална възможност въззивния съд не е признал на съда, поради което не е налице относимост на правния въпрос.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по процесуалния въпрос относно допустимостта на свидетелски показания, за установяването на възнаграждения по договори за работа в извънработно време. Съдът не е приел от правна страна, че в хипотезата на чл.164 ГПК са допустими свидетелски показания, в каквато насока е зададен правния въпрос. Произнасянето на въззивния съд е по допустимостта на свидетелските показания тогава, когато писмените доказателства, удостоверяващи обстоятелството, за чието установяване се искат свидетелски показания, са загубени или унищожени не по вина на страната – изрично предвидена възможност в разпоредбата на чл.165 ГПК, като в тази насока не се сочи правен въпрос, както и липсва противоречие с константната практика на ВКС по този процесуален въпрос.
Съдът не е отрекъл процесуалното задължение, следващо от спецификата на производството по искане с правно основание чл.28 ЗОПДИППД /от./ да се изследва момента на придобиването на имуществото, съотносим към момента на получен банков кредит и плащанията на погасителните вноски по същия, както и следва ли да се установи връзка между получения кредит и закупеното имущество, но е приел от фактическа страна, че получения банков кредит е използуван за закупуването на имуществото, както и че момента на закупуването е последващ банковия кредит, поради което не се е произнесъл в правните си изводи, отричайки задължението на съда да изследва горните обстоятелства. Останалите доводи в тази насока касаят възприетата от съда фактическа обстановка и поставените въпроси са фактически, а не правни и касаят обосноваността на съдебното решение, поради което не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, а едва при разглеждането на касационната жалба по същество, ако са налице основанията за допустимост на касационното обжалване, сочени в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по въпроса, за установяване на приноса на съпруга в придобиването на имуществото само въз основа на доходи от трудова дейност на съпруга, е в противоречие с Решение №66 /26.07.2011 г. по гр.д.№ 863/2010 г. на ІІІ гр.отд. на ВКС. Липсва соченото противоречие, доколкото в цитираното решение на ВКС не се отрича възможността доходите на съпруга от трудова дейност да са допринесли за придобиването на имуществото.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимост на касационното обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, в размер на 750 лева, представляващи заплатено от страната възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № …/… г.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 227/08.08.2013 г., постановено по гр.д.№ 73/2013 г. от състав на Апелативен съд – В. Т..
ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на Б. Ц. И. от [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 вр. чл.81 ГПК сумата 750 лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.