О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 261
гр.София, 19.02.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и четиринадесета гоодина в състав:
Председател:бойка стоилова
Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 6743 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.05.2013г. по гр.д.№ 355 / 2012г., с което АС София e уважил иск с правно основание чл.55 ЗЗД.
Жалбоподателят –Е. П. Т., чрез процсуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответниците И. Г. Г. – К., Д. Я. К. и М. Я. К. , чрез процесуалния се представител поддържат, че жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане по същество от касационния съд,тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Е. П. да заплати на И. Г. от сумата от 25 000 евро, заедно със законната лихва върху сумата, считаното 11.11.2008г. до окончателното плащане. В частта, с която са присъдени суми на М. Я. и Д. Я. – по 12 500 евро на всеки, първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.
Прието е за установено, че на 11.07.2008г. Е. П. е сключил с И. Г., действаща за себе си и като майка и законна представителка на малолетния М. Я./към онзи момент/ и Д. Я., последната като непълнолетна/ към онзи момент/ действаща със съгласието на майка си, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. С него първият е поел задължението да продаде на купувачите УПИ , в кв. по плана на [населено място], заедно с построената мястото плътна ограда, басейн и двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 160 м2. От своя страна последната, действаща за себе си и като майка и законна представителка на малолетния си син и непълнолетната дъщеря, действаща със съгласието на майка си, са поели задължението да заплатят цената на имота от 2 000 000 евро, по начина уговорен в чл. 4 от договора. Прието е за установено, че срещу заплатената продажна цена И. Г. е трябвало да придобие правото на собственост върху 1/2 идеална част от имота, а другите двама купувачи върху по 1/4 идеална част. Установено е, че в чл. 4.1 от договора е посочено, че купувачите заплащат капаро по чл. 93 от ЗЗД в размер на 100 000 евро, което е платимо на две части, като първата част от 50 000 евро е била заплатена към момента на сключване на договора, а втората част е трябвало да бъде заплатена чрез банков превод по сметката на Е. П. до 31.08.2008 година. Прието е за установено, че окончателният договор е трябвало да бъде сключен до 31.12.2008 г., а в чл. 14.2 от договора е било предвидено, че купувачите ще сключат окончателния договор само в случай, че получат разрешение по чл. 73, ал. 2 от СК (отм.) за извършване на разпореждане с парични средства за заплащане на цената по договора. Уговорено е, че отказът за даване на разрешение няма да се вмени във вина на купувачите, като в този случай купувачите ще имат право да прекратят предварителния договор, а Е. П. дължи връщане на всички платени по договора суми в пълен размер, включително и платеното капаро.
Установено е, че с решение № ІІІ-20-67814.08.2008г., постановено по гр. д. № 823/2008г. по описа на Софийския районен съд, е отказано даването на разрешение по чл. 73, ал. 2 СК (отм.) за разпореждане с парични средства на М. Я. и Д. Я. за заплащане на цената на имота по сключения между страните предварителен договор от 11.07.2008г. Позовавайки се на този отказ и на уговорката по чл. 14.2 от договора И. Г., М. Я. и Д. Я. са поискали от Е. П. възстановяване на платената от тях по договора сума в размер на 50 000 евро.
Съдът е приел, че уговорките в договора трябва да се тълкуват заедно и във връзка с целта на договора. Изложени са съображения за това, че видно от чл. 1.3 от договора целта е била да се придобие правото на собственост върху имота, заедно с намиращото се в него обзавеждане, от което следва че целта е била той да бъде използван за обитаване от тримата купувачи, които са били едно семейство, а всеки един от тримата не е имал самостоятелен интерес да придобива правото на собственост върху имота. Освен това не е конкретизирано, кой от купувачите каква част от цената заплаща, поради което не може да бъде прието, че всеки трябвало да заплати само своята част по чл. 1.2 от договора. Съобразено е и обстоятелството, че видно от уговорката по чл. 4.2 от договора с втората вноска от цената, в размер на 550 000 евро е трябвало да бъде погасено задължение на Е. П. като в резултат на това бъде заличена законната ипотека върху имота и е направен извод, че целта е била имотът да бъде придобит от тримата купувачи свободен от вещни тежести и права на трети лица върху него, които могат да доведат до евентуалното им отстраняване от имота.
При тези данни и така направеното тълкуване на волята на страните съдът е приел, че тримата купувачи имат правната възможност да прекратят договора, което са направили с подаването на исковата молба за възстановяване на сумите и по силата на чл. 77, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде прието за доказано, че сумата от 50 000 евро е получена от Е. П., а той дължи нейното възстановяване по силата на чл. 14.2, изр. 3 от договора на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, а именно: за задължението на въззивният съд да изтълкува точно волята на страните, а именно по отношение на кои от страните по предваригтелния договор е относимо условието, че за сключване на окончателен договор за непълнолетните деца е нужно да се представи разрешение по чл.73 СК/отм/ и по въпроса следва ли да се отчете като сочещо на виновно поведение на купувачите , довело до несключване на договора, обстоятелството, че не е обжалван отказ на районния съд да разреши сключване на сделка от името на непълнолетни деца. Поддържа, че по отношение на тези въпроси е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че по въпроса следва ли да се отчете като сочещо на виновно поведение на купувачите, довело до несключване на договора, обстоятелството, че не е обжалван отказ на районния съд да разреши сключване на сделка от името на непълнолетни деца, не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на даденото тълкуване в т.1 ТР№1/2009г. ОСГТК на ВКС. Този въпрос не е от значение за изхода по конкретното делото, тъй като не е взет предвид при формиране решаващата воля на съда. Посоченият от жалбоподателя въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това
По въпроса за задължението на въззивният съд да изтълкува точно волята на страните, а именно по отношение на кои от страните по предваригтелния договор е относимо условието, че за сключване на окончателен договор за непълнолетните деца е нужно да се представи разрешение по чл.73 СК/отм./ също не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. На същият съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в решение от 11.10.2011г. по гр.д.290/2010г. , ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В същата се приема, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат,като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Съобразавайки се с разпоредбата на закона и установената съдебна практика съдът е направил своя извод за основателност на предявения иск.
Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде допуснато касационно обжалване за да бъде променена.
Не следва да се присъждат разноски на ответниците по жалба, тъй като няма доказателства такива реално да са направени. В този смисъл т.1 от ТР№1/2013г. на ОСГ ТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.05.2013г. по гр.д.№ 355 / 2012г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: