О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 123
София, 05.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2806/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу решение № 250 от 13.02.2013 г. по гр.д.№ 3048/2012 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваният съдебен акт е потвърдено решение от 21.05.2012 г. по гр.д.№ 645/2011 г. на Софийски градски съд, ГК, І-1 състав, с което касаторът е осъден на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на А. Н. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., за имуществени вреди в размер на 1 861.56 лв., ведно със законната лихва от 21.12.2008 г. до окончателното им изплащане, както и 4 000 лв. разноски по делото, като в тежест на касатора са възложени разноски за въззивното производство в размер на 4 000 лв.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване визира хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В инкорпорираното в нея изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1/ Как следва да се определя справедлив размер на обезщетението с оглед на чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това във връзка с ППВС № 4/68 г.; 2./ Ако икономическата конюнктура е критерий за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, следва ли в условията на световна и национална икономическа криза да се намаляват обезщетенията по чл.52 ЗЗД; 3./ Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от въззивния съд и 4./ Допустимо ли е в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК размерът на разноските да надвишава установения минимум в Наредба № 1/2004 г.
Ответникът А. Н. К. не е изразил становище по допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови въззивното решение Софийският апелативен съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за причинените от застрахования неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени три средни телесни повреди вследствие на настъпило ПТП. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Решаващият състав е обсъдил събраните по делото доказателства и е отчел характера и степента на уврежданията, извършените манипулации, наличните сериозни затруднения, интензитета и времетраенето на болките и страданията и съществуващите физически проблеми – намаление на движението на рамото и на лакътя и предстояща операция по изваждане на поставената за компенсиране остеоситнтеза, както и възрастта на пострадалия.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Според касатора, материалноправният въпрос от значение за делото е относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и по тълкуването на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД.
Въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди попада в кръга на въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилното прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС, или липсва единна практика на съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като практиката се е ориентирала към критерии за размера му с оглед на вида и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, отношенията между починалото лице и наследниците му, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно, размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване само на база на вида на телесното уреждане, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводът за завишаване на размера на определеното обезщетение за причинените неимуществени вреди с оглед обусловеността му от икономическата конюнктура, но несъобразено с условията на световната и национална икономическа криза не представлява основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразяването на конкретната икономическа обстановка като ориентир за размерите на обезщетенията, е фактологически обосновано от конкретната фактическа обстановка. Поставеният въпрос е и недопустим, защото се поставя за първи път в касационното производство.
Процесуалноправният въпрос за приложението на чл.154 ГПК и съобразеността на въззивното решение с практика на ВКС по цитираната разпоредба касае правилността на обжалвания съдебен акт и е относим към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не към тези по чл.280, ал.1 ГПК и не може да бъде обсъждан в производството по селектиране на касационната жалба.
Процесуалноправният въпрос за допустимостта в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК размерът на разноските да надвишава установения минимум в Наредба № 1/2004 г. не е обсъждан от въззивният съд. Правото на касатора да иска намаление на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК в случая не е било надлежно упражнено и е било преклудирано. Липсата на произнасяне по поставения въпрос обуславя извода, че същият не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК и е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Независимо от изхода на делото и своевременно направеното искане, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат поради липса на доказателства такива да са сторени за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 250 от 13.02.2013 г. по гр.д.№ 3048/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: