ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 364
София, 17.03. 2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5590 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. п. П. чрез прокурор С.Г. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 01.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 586/2013г.
Ответникът по касационната жалба Д. М. К. със съдебен адрес София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат Я. Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 01.VІІ.2013г. П. е потвърдил решението на Пловдивския ОС от 27.ІІ.2013г. по гр.д. № 3324/12г. в уважителната му част за сумата 60000лв., които П. на РБ /П./ е осъдена да заплати на Д. М.К. като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални изживявания, стрес, притеснения, злепоставяне в обществото, опозоряване на доброто име на ищеца като гражданин и професионалист, накърняване на честта и достойнството му, влошаване на здравословното му състояние, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по обвинения за престъпления по чл.220 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.26 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 НК и по чл.219 ал.4 вр. с ал.3 вр. с чл.20 ал.2 и чл.26 ал.1 НК, по които ищецът е признат за невинен и оправдан, ведно със законната лихва от 21.І.2011г. до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с постановление от 22.ІV.1998г. К. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл.282 ал.3 за това, че като длъжностно лице – прокурист на [фирма] и изпълнителен директор на дружеството при условията на продължавано престъпление за периода 21.ІХ.1993г. – 20.Х.1995г. в съучастие като извършител с други лица е нарушил и не е изпълнил служебните си задължения и превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и за другите облага и да причини на дружеството вреда при разрешаване на кредити, от което настъпили значителни вреди, при мярка за неотклонение „парична гаранция” 10000лв.; впоследствие към обема на обвинението са прибавяни още три кредита и наказателното производство е прекратено по отношение на част от тях; с постановление от 04.Х.2001г. ищецът е привлечен като обвиняем и за престъпление по чл.282 ал.3 вр. с чл.20 вр. с чл.26 ал.1 вр. с чл.2 ал.2 НК за 35 кредита с инкриминиран период 17.VІ.1994г. – 20.Х.1995г. и за 18 престъпления по чл.220 ал.2 вр. с чл.20 ал.2 НК; с постановление от 13.І.2003г. частично е прекратено наказателното производство по отношение на ищеца и е изразено мнение за предаване на съд за останалите престъпления; обвинителен акт е внесен на 31.І.2003г., като с разпореждане от 20.ІІІ.2003г. наказателното производство е прекратено и делото е върнато на РП П. за допълнително разследване за отстраняване на допуснати процесуални нарушения; с постановление от 16.VІІ.2003г. ищецът е привлечен като обвиняем за описаните престъпления; на 26.VІІІ.2003г. е внесен обвинителен акт; в хода на съдебното следствие обвинението по чл.282 ал.3 НК е изменено на такова по чл.219 ал.4 вр. с чл.20 ал.2 вр. с чл.26 ал.1 НК; делото е завършило с осъдителна присъда за престъплението по чл.220 ал.2 НК – четири години лишаване от свобода, шест години лишаване от право за заемане на длъжност в управителни и надзорни органи във финансови институции, като за престъплението по чл.219 ал.4 НК ищецът е признат за невинен и оправдан, присъдени са и обезщетения за вреди в полза на държавата; по протест на прокуратурата и жалба на подсъдимите с решение на П..АС от 28.ІХ.2009г. първоинстанционната присъда е отменена по обвинението по чл.220 ал.2 НК и производството в тази част е прекратено поради погасяване на наказателната отговорност, като е отменена присъдата и в осъдителната част по гражданските искове, отхвърлени изцяло поради погасяването им по давност; с решение на ВКС от 21.І.2011г. въззивното решение е отменено в частта, в която е изменена и потвърдена присъдата на ОС Пловдив в наказателно-осъдителната й част и за прекратяване на производството, в т.ч. и срещу ищеца, и всички подсъдими са оправдани по обвинението по чл.220 ал.2 НК, като в останалата част решението е оставено в сила, като е прието от ВКС, че с ДВ бр.62/1997г. е криминализирано деянието на длъжностно лице, разрешило отпускането на кредит без надлежно обезпечение и кредитът е останал неиздължен, а с ДВ бр.101/2001г. това деяние е декриминализирано с отмяна на текста на чл.220 ал.3 НК. Като неоснователно е оценено възражението на П. за неангажиране при тези обстоятелства на отговорността на държавата по ЗОДОВ поради това, че законът не предвижда такава отговорност в случаите на декриминализиране на деянието по обвинението по чл.220 НК. Прието е в тази връзка, че законодателят изрично е предвидил отговорност на държавата в случаите на оправдаване в извършване на престъпление, без значение какви са конкретните мотиви за това, като единствено по отношение на прекратяване на наказателното производство са предвидени няколко хипотези, при които законът е приложим; в случая обвинение е било повдигнато и поддържано, като прокуратурата не е осъществила ефективен надзор, в т.ч. с преценка в досъдебната фаза дали то да не бъде прекратено след декриминализиране на деянието. Прието е и че с показания на свидетели и заключение на СМЕ са установени претендираните неимуществени вреди, пряка причинна връзка с незаконното обвинение и воденото наказателно производство в продължение на 12 години и 9 месеца. Като неоснователно е оценено възражението за приложение на чл.5 ал.1 ЗОДОВ – от една страна възражението е общо, без конкретни проявления на противоправното поведение на ищеца, обосноваващи извод за съпричиняване, от друга страна – по делото не са представени никакви доказателства във връзка с възражението, поради което то е недоказано. При определяне размера на обезщетението за вредите са взети предвид видът, интензитетът и продължителността им, влошаването на психическото и физическо състояние вследствие на изживения стрес, несигурност в бъдещето и злепоставяне в обществото, рефлектиращо върху граденото с години добро име и представата за чест и достойнство, продължителността на наказателното производство, предвижданото наказание за обвиненията /до 10 години лишаване от свобода/, взетата мярка за процесуална принуда, отчетен е и фактът на оправдаване по едното обвинение още от първоинстанционния съд, като съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определено обезщетение по справедливост в присъдения размер.
В изложението А. п. П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че съдът се произнесъл в противоречие с т.8 от ТР № 3/2004г. на ОСГ. От приетото за установено като доказателствен материал по делото не можело да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само на воденото досъдебно производство, освен това съдът обсъдил всички доказателства и достигнал до неправилния извод, че П. е извършила незаконосъобразни действия, довеждащи до отговорност по чл.2 ал.2 ЗОДОВ, като не отчел времетраенето на досъдебното производство, възникването на здравословните проблеми на ищеца и основанието за прекратяване на наказателното производство поради декриминализиране на деянието.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, и който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, или е решаван противоречиво от съдилищата, или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не отговаря на посочените изисквания. Кратките релевирани в него съображения представляват оплаквания за необоснованост, процесуално нарушение и незаконосъобразност, но те са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, които подлежат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато. Не е поставен ясно процесуалноправен и/или материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, обусловил решаващите му изводи по спора. Освен това, дори да се приеме, че въпрос е формулиран, не би било налице соченото противоречие с т.8 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, тъй като в случая не е разрешаван въпрос за отговорността на държавата при условие, че наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието да е амнистирано. Следва да се отбележи още и че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са отчетени времетраенето на досъдебното производство, влошаването на здравословното състояние на ищеца през време на същото /съобразено е, че здравословните му проблеми не са възникнали след и във връзка със започването на наказателното производство/, както и декриминализирането на престъплението по чл.220 НК като основание за постановената от ВКС на РБ оправдателна присъда.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГК, № 351 от 01.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 586/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: