1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
гр.София, 20.03.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1483 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма] – [населено място], чрез юрисконсулт П. К., касационна жалба срещу въззивно решение № 2586/ 06.12.2013г., постановено по възз. гр. д. № 2938/2013 г. на Окръжен съд- Варна, с което е потвърдено решение № 3755/ 26.07.2013г. по гр. д. № 2722/2013 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение жалбоподателят е осъден на основание чл.200 КТ да заплати обезщетение за неимуществени вреди на наследниците на В. М. И.,б.ж. на [населено място], в размер на сумата 40 000 лева за А. М. И. /съпруга/ и 50 000 лева за М. В. И. /дъщеря/, ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на злополуката – 14.04.2007г. Претенциите за разликата до сумата 75 000 лева, за всеки от ищците са отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд в частта, с която исковете са уважени, е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – отменителни основания по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че касационният контрол на въззивното решение следва да се допусне в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ От кой момент започва да тече давностният срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ за предявяване на иска по чл.200 КТ; прекъсва ли се давността за предявяване на иска по чл.200 КТ при висящо производство по чл.57 –чл.60 КСО за установяване на трудова злополука и има ли за последица спиране на давността по чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД подаването на заявление по чл.57 ал.2 КСО, с което се декларира трудовия характер на злополуката; 2/ Може ли работодателят предварително да договаря с работника или със синдикалната организация, на която работникът е член, размер на обезщетението, което да се получи при увреждането на здравето, или смърт вследствие настъпила трудова злополука; 3/От кой момент се дължи мораторната лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от момента на увреждането, или от момента на установяване на злополуката за трудова; 4/ Как се прилага чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото от работодателя на наследниците на починалия работник обезщетение за неимуществени вреди.
Ответните страни по касационната жалба, в подадения писмен отговор поддържат становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Подадена е насрещна касационна жалба от А. И. и М. И. срещу въззивното решение в отхвърлителната му част по предявените искове с правно основание чл.200 КТ. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите поддържат, че в атакуваната му част въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол по въпроса за критериите при определяне от страна на съда на обезщетението по чл.52 ЗЗД, като постановено в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените процесуални срокове, от легитимирани страни, срещу подлежащо на обжалване решение и са процесуално допустими.
С атакуваното решение въззивният съд е уважил частично предявените искове с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Приел е, че ищците са наследници по закон /съпруга и дъщеря/ на починалия В. М. И., б.ж. на [населено място], съгласно представеното удостоверение за наследници от 28.01.2013г. на [община]; както и че с влязло в сила Решение №112/06.04.2012г. по адм.д.№606/2012г. на Административен съд – Варна е установен трудовият характер на претърпяната на 14.04.2007г. злополука, при която е причинена смъртта на наследодателя, работещ по трудово правоотношение с [фирма]-В.. Като е съобразил невъзвратимия характер на загубата на най-близкия човек на ищците и преживяваните от тях болки и страдания, тревоги, дисхармония, загуба на самочувствие; обстоятелството, че със смъртта на техния съпруг и баща са се лишили от неговите грижи и обич, от моралната му и материална опора в семейството, съдът е приел, че претенцията за неимуществени вреди е основателна до размера на сумата 40 000 лева за съпругата А. И. и на 50 000 лева за дъщерята М. И.. Обезщетенията са присъдени със законната лихва от датата на увреждането – 14.04.2007г., като исковете за разликата до предявените размери от по 75 000 лв. са отхвърлени. По поддържаното възражение за изтекъл тригодишен давностен срок за завеждане на иска по чл.200 КТ, съдът е приел, че началото на срока за предявяването му започва да тече от момента на признаване на злополуката за „трудова”, което е станало с влизането в сила на решението на административния съд – 19.12.2012г. Исковата молба е заведена в съда на 28.02.2013г., при което давностният срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ не е изтекъл. По отношение началният момент за присъждане на лихвата за забава, въззивната инстанция е приела, че това е датата на настъпване на злополуката – 14.04.2007г. Със съображения, че с клауза от колективен трудов договор не може да се ограничава размера на дължимото от работодателя обезщетение за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, е отхвърлено поддържаното в тази насока от работодателя възражение.
При така възприетото от въззивната инстанция, поставените въпроси в изложението на касатора [фирма] – В. обуславят крайното решение, но не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
По въпроса – от кой момент започва да тече давностният срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ за предявяване на иска по чл.200 КТ за вреди от трудова злополука – е постановено по реда на чл.290 ГПК Решение №336/ 23.11.2012г. по гр.д.№303/2012г. ІІІ г.о. ВКС, с което е прието, че тригодишният давностен срок по чл.358 ал.1 т.3 КТ за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 КТ за вреди, причинени от трудова злополука, тече от датата, на която злополуката е призната за трудова. Това разрешение, което се споделя от настоящия състав, е във връзка с приетото в Решение №319/22.06.2010г. по гр.д.№204/2009г. ІІІ г.о. ВКС, че установяването на трудовия характер на злополуката може да става само по надлежния административен ред /чл.57 КСО/ и доколкото наличието на влязъл в сила административен акт е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ, то датата на влизането му в сила е началният момент, от който правото, предмет на иска може да бъде упражнено по смисъла на чл.358 ал.2 т.2 КТ. Цитираната практика е задължителна за съобразяване от съдилищата, а наличието й обосновава неоснователност на поддържаните основания за касационен контрол по чл.280 ал. т.2 и т.3 ГПК. Решаващите изводи на въззивната инстанция по настоящото дело са в съответствие с постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, поради което не е налице основанието за селектиране на жалбата в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Останалата част от формулировката на въпрос №1 – прекъсва ли се давността за предявяване на иска по чл.200 КТ при висящо производство по чл.57 –чл.60 КСО за установяване на трудова злополука; и има ли за последица спиране на давността по чл.115 ал.1 б.”ж” ЗЗД, подаването на заявление по чл.57 ал.2 КСО, с което се декларира трудовия характер на злополуката – не е била предмет на разглеждане и произнасяне от въззивния съд. В такъв контекст въпросите за първи път се поставят в касационната жалба, поради което са неотносими за изхода на спора, тъй като не са били предмет на производството пред въззивната инстанция.
Въпросът – може ли работодателят предварително да договаря с работника или със синдикалната организация, на която работникът е член, размер на обезщетението, което да се получи при увреждането на здравето, или смърт вследствие настъпила трудова злополука – така, както е зададен е неотносим за правния спор. В. съд не е отрекъл възможността с определени клаузи в К. работодателят предварително да договори размер на обезщетения, дължими на работника, или служителя при настъпване на определено събитие – увреждане на здравето, трудова злополука, или смърт. Съдът е отрекъл възможността с клауза в К. да се ограничат изначално границите на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ, като е посочил, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Възприетият от въззивната инстанция извод, че предварителен отказ от права е недействителен, както и че К. не може да противоречи на повелителни разпоредби на закона, или да поставя работника в по-неблагоприятни условия, от предвидените в закона, е в съгласие, а не в противоречие с представеното от касатора Решение №578/19.10.2010г. по гр.д.№603/2009г. ІІІ г.о. ВКС.
Въпросът – от кой момент се дължи мораторната лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от момента на увреждането, или от момента на установяване на злополуката за трудова – също е разрешен от въззивният съд в съгласие с установената задължителна съдебна практика. Съгласно приетото в Решение №441/08.07.2010г. по гр.д.№682/2009г. ІV г.о., по отношение на дължимото обезщетение за забава при изпълнение на задължението на работодателя по чл.200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от трудова злополука, или професионално заболяване, са приложими общите принципи по чл.84 ал.3 и чл.86 ЗЗД – работодателят изпада в забава от настъпване на увреждането. В случая въззивният съд е посочил, че началната дата на присъждане на лихвата за забава е датата на увреждането – 14.04.2007г., който извод е в съгласие с приетото в задължителната съдебна практика.
По въпроса – как се прилага чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото от работодателя на наследниците на починалия работник обезщетение за неимуществени вреди – в задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., е прието, че размера на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Тези вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и анализира, след което да направи извод какъв размер обезщетение е достатъчно да възмезди пострадалия за претърпените от него неимуществени вреди. Следователно, справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се базира на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики- характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение и др.
В разглеждания случай въззивната инстанция е постъпила по указания начин – изложени са мотиви кои факти и обстоятелства съдът приема за установени и доказани и защо определя този размер на обезщетенията за неимуществени вреди. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика, а обосноваността на изводите му е основание за касационен контрол по чл. 281 т. 3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема, че не са налице основания за селекция на подадената от [фирма] – В. касационна жалба.
Насрещната касационна жалба на А. И. и М. И. съдът не разглежда, тъй като не са налице предпоставките за това, съгласно нормата на чл.287 ал.4 ГПК.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2586/ 06.12.2013г., постановено по възз. гр. д. № 2938/2013 г. на Окръжен съд- Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.