ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 519
София, 10.04.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6603 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ан.Д. като процесуален представител на С. Д. А. от [населено място] срещу въззивното решение на Шуменския окръжен съд /Ш./ от 11.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 170/2013г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – клон Ч. м. В. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок /няма данни да е връчвано съобщение за въззивното решение на касаторката, тъй като е счетено от въззивния съд, че то не подлежи на касационно обжалване/, срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 11.VІІ.2013г. Ш. по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Ш. от 30.І.2013г. по гр.д № 2061/2012г. в отхвърлителните му части по претенцията по чл.128 КТ за разликата над 632.45лв. до 1012.96лв. и по претенцията по чл.86 ЗЗД за разликата над 181.14лв. до 269.42лв., както и частично за разноските, и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ответното дружество да заплати на С. Д.А. посочените разлики, представляващи неизплатени части от трудово възнаграждение за месеците юни – ноември 2009г., април, май, октомври, ноември 2010г. и януари и септември 2011г., както и мораторни лихви върху тях. В останалите му обжалвани осъдителни и отхвърлителни части първоинстанционното решение е потвърдено.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, вземайки предвид представените доказателства, в т.ч. действащите през процесния период уговорки относно формирането на работната заплата в К. от 2007г. и от 2009г., вътрешните правила за организация на работната заплата, действащи до 2009г. и през 2011г., и заключение на съдебно-икономическа експертиза, че ответникът не е изплатил в цялост /в присъдените размери помесечно/ дължимото се на ищцата трудово възнаграждение; не е споделил твърдението на ищцата, че основната й заплата се формира, като М. за страната се умножи по коефициент 1.35, а произведението – по коефициент 1.5; прието е, че не са представени данни за размера на националния препоръчителен индекс, с какъвто процент е предвидената в К. от 2009г. възможност за ежегодно нарастване на заплатите.
В изложението на С. Д.А. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след дадено й от ВКС указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1.допустимо ли е едната страна в процеса /работодател/ да черпи права с благоприятни за него последици от свое неправомерно поведение, действия, респ. в случая бездействие спрямо другата страна /работник/, и 2. допустимо ли е правото да търпи неуредени отношения, т.е. да е налице правен вакуум в дадени отношения, ако те изрично не са уредени, допустимо ли е прилагането на съществуващи правила по аналогия, независимо, че те са имали краен срок на действие, които въпроси били решавани противоречиво, както и били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда, и които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, или са решавани противоречиво от съдилищата, или които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросите трябва да са посочени конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросите от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираните от касатора два въпроса като основание за допускане на касационно обжалване не отговарят на посочените изисквания. И двата въпроса са бланкетни, неконкретни. Първият от тях не сочи в какво се състои неправомерното поведение на ответника, изразяващо се в бездействие, от което той черпи права, а по втория въпрос не е конкретизирано кои са изрично неуредените отношения, относно които се търси отговор дали е допустимо прилагането по аналогия на съществуващи правила. При това положение е невъзможна преценката от касационния съд дали по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл, и то в хипотезите по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, и дали те са от значение за изхода на спора по делото. От друга страна, произнасянето по тези въпроси от касационния съд по чл.291 ГПК не би имало никакво значение за спора, тъй като те нямат отношение към заявените в касационната жалба основания по чл.281 ГПК, само по които по силата на чл.290 ал.2 ГПК може да бъде проверена правилността на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения касационно обжалване на решението не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд от 11.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 170/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: