О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 262
София, 08.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.03.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3411 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Т. Б. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 543 от 20. 03.2013 год., по в.т.д.№ 645/ 2012 год., в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 62 от 28.07.2008 год., по гр.д.№ 1633/2004 год. за уважаване на предявения от ЕТ Р. С. Н., действаща под фирма „ Р. –Р. Н.”, гр.София срещу касатора, като ответник, осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумите: 14 328.34 лв. – надплатен наем, получен без основание и 4561.41 лв. мораторна договорна неустойка, ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от 26.10.2004 год. до окончателното им изплащане, както и 1255.63 лв., деловодни разноски по компенсация .
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд, че всички издадени квитанции от касови ордери, приложени по делото са документи, удостоверяващи извършени от ищцата пълни плащания на задължението и като наемател и в този см. са относими към предмета на делото, без в тази вр. да са съобразени и обсъдени показанията на разпитания в производството пред СГС св. Б., сочещи, че поради извършвани от ЕТ Н. частични престации на дължимата наемна цена процесните фактури са изготвяни едва след пълно погасяване на дълга и, поради което не се касае до недължимо „двойно плащане”, както е поддържано от страна на последната и приетото в обжалваното въззивно решение.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба пороци на обжалвания въззивен съдебен акт касаторът, чрез процесуалните си представители – адв. С.Б. и Ал. К., обосновава приложното поле на касационното обжалване явно с предпоставите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, предвид твърдението му, че „ съдът се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС за задължително обсъждане на всички доказателства, представени по делото в тяхната цялост и взаимообвързаност”, както и по приложението на чл.101 ГПК/ отм./, като „не е извършил съдебна проверка за наличие на оригинали на приложените към процесните фактури касови бонове”.
Като израз на визираното противоречие са посочени: решения № 1515 от 05.02.2001 год., по гр.д.№ 2086/2000 год. на ГК на ВКС; решение № 367 от 09.02.1957 год., по гр.д.№ 7548/56 год. на ІV г.о.; решение от 09.01.2004 год., по гр.д.№ 1587/2003 год. на ІІ т.о.; решение № 189 от 14.07.2005 год., по гр.д.№ 2219/2003 год. на ІV г.о.; решение от 16.09.2004 год., по гр.д. № 660/2003 год. на ІV г.о. и ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, както и определения на ВКС : № 1082 от 29.09.2009 год., по гр.д.№ 938/2009 год. на І т.о. и № 689 от 26.06.2009 год., по гр.д.№ 391/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез пълномощника си адв. Р.Н., е възразила по достъпа до касационен контрол, позовавайки се на отсъствие на формулиран от касатора конкретен материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, като алтернативно поддържа и становище за неоснователност на касационните оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване , поради следното:
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т. 1 на ТР № 1/2010 год. ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и като обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното въззивно решение се явява от значение за изхода по конкретното дело – за формиране решаващите правни изводи, не за възприемане на фактическата обстановка от решаващия съд или за правилното обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая, касаторът не е формулирал конкретен въпрос на процесуалното и/ или материално право, доколкото констатациите му за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства и излагането на ”повърхностни мотиви” в обжалвания съдебен акт по своята същност са доводи за процесуална незаконосъобразност на същия и като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, съгласно постановките в т.1 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, са ирелевантни за предпоставките за достъп до касационен контрол.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото в обжалваното въззивно решение се съдържа отговор на всички въведени във въззивната жалба на въззивника Б. оплаквания и доводи, то осъществените от въззивния съд процесуални действия по приложението на чл.189, ал.2 ГПК/ отм./ въобще не са в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав ППВС 1/ 53 год. , ТР № 1/2001 год. на ОСГТК на ВКС и др..
Самото наличие на задължителна съдебна практика пък въобще изключва приложението на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което цитираните в тази вр. съдебни актове на отделни състави на касационната инстанция не следва да бъдат обсъждани.
При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд не е процедирал в отклонение и от задължителната практика на ВКС, свързана с приложението на чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, при действието на която норма се е развило въззивното производство, дори ако се приеме, че именно този е въпросът, който касаторът е имал предвид в изложението си, независимо от лошата му формулировка.
Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, тъй като в качеството си на наемател по сключения между страните наемен договор от 04.09.2001 год. за две нежилищни помещения в сграда на ул.”20 април” № 13 с площ от 820 кв. м. и съответно от 165 кв. м., при договорена месечна наемна цена от 1.5 щ.д. на кв.м. за първото и по 2 щ.д. на кв.м. за второто ЕТ Р. Н. е надплатила дължимия наем със сумата 14 328.34 лв., поради което престацията и в посочения по- горе размер, се явява дадена при начална липса на основание и подлежи на връщане.
Според решаващия съд, допусната от страна на наемателя грешка в размера на дължимата по договора наемна цена за визирания в исковата молба период, спрямо реално престираните на наемодателя суми е обусловила недължимост и на предоставената на последния неустойка за забавеното им изплащане, поради което последната също подлежи на връщане, като дадена без основание до размера на присъдените суми.
При обосноваване основателността на предявените в обективно кумулативно съединяване искови претенции по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД въззивният съд се е позовал на приложените по делото в заверен от пълномощника на ищеца писмени доказателства, както и на неоспореното заключение на изслушаната трайна съдебно счетоводна експертиза за извършените по процесния наемен договор плащания, надлежно осчетоводени при ищеца въз основа на издадени от ответника фактури, отговарящи на изискванията на ЗСч , които е съпоставил и подробно анализирал с осъществените по предходен наемен договор между страните от 27.07.2001 год. платки. Позовавайки се на представените във въззивното производство оригинали на приложените от ищцата писмени доказателства Софийски апелативен съд е преценил като лишено от основание в процесуалния закон – чл.101 ГПК/ отм./ искането на ответника, настоящ касатор за изключване на същите от доказателствения материал по делото, поради несвоевременно изпълнение на вмененото от първостепенния съд в тази насока задължение на ищцовата страна.
Следователно съобразени решаващите си мотиви в обжалваното решение не позволят да се приеме, че съставът на въззивния съд е постановил, че не дължи обсъждане на доказателствата по делото и на въведените от страните доводи и възражения, нито, че фактически същият се е отклонил от изпълнението на това си процесуално задължение, щом подробно е анализирал както неоспореното в хода на процеса заключение на трайната ССЕ, така и писмените доказателства, въз основа на които то е изготвено и позовавайки се на редовността на последните, с оглед изискванията на ЗСч. е съобразил формалната им доказателствена сила на частни свидетелстващи документи, издадени от ответника, които съпоставени с останалия доказателствен материал по делото, вкл. сключеното във вр. с друг наемен договор споразумение между съконтрахентите, удостоверят извършено от наемателя- ищец надплащане на процесните суми, спрямо уговорената с договора от 04.09.2001 год. месечна наемна цена.
Обосноваността на конкретните изводи на въззивната инстанция, изградени въз основа на преценката на доказателствения материал по делото не се включва в обхвата на осъществяваната в производството по чл.288 ГПК проверка и като неотносима към предпоставките за допускане на касационно обжалване същата не следва да бъде обсъждана.
Що се касае до въпроса, свързан с приложението на чл.101 ГПК/ отм./, то дори и да се приеме, че макар и непрецизно формулиран касаторът го е поставил като значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наименовано „Становище по допустимостта на касационната жалба” и същият отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
В съгласие с трайно установената практика на съдилищата въззивният съд е приел, че тежестта да попълни делото с оригинала на писмените доказателства, приложени в заверен от страната, респ. от пълномощника и препис, пада върху последната и доколкото въведеното от законодателя с чл.101, пр.1 ГПК/ отм./ задължение не е обвързано със срок, то не съществува процесуална пречка искането за представяне оригинала на документа да бъде надлежно упражнено и след срока по чл.154 ГПК /отм./, вкл. пред въззивния съд, както е процедирал и ищецът по спора – арг. от т.9 на ТР на ОСГК № 1/2001 год. , по т.д.№ 1/2000 год..
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 543 от 20. 03.2013 год., по в.т.д.№ 645/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: