О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 21.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3768 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. И. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1216 от 19.06.2013 год., по гр.д.№ 1123/2013 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 11.12.2012 год., по гр.д.№ 5587/2011 год. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу ЗК [фирма], [населено място] пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата от 80 000 до пълния заявен размер от 100 000 лв. – обезщетение за претърпяни неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.10.2007 год., заедно със следващата се законна лихва.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно жалбоподателят, чрез пълномощника си адв.П.К., възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че присъденото му обезщетение за понесените от него морални вреди отговаря на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост като поддържа, че то не е съобразено с конкретните обстоятелства по делото, относими към приложението на същия. Несъгласие е изразено и с процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд за отсъствие на доказан в хода на делото деликт от страна на третото- лице помагач – Г. П. К., за вредите от който следва да бъде ангажирана функционалната отговорност на застрахователя на гражданската му отговорност.
Ответникът по касационната жалба, чрез пълномощника си – адв. В., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на формулиран от касатора правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по въведените касационни основания.
Позовавайки се на неправилното приложение на материалния и процесуален закони от страна на въззивния съд, касаторът обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното и процесуално право, които обобщени и доуточнени от настоящата инстанция са: за доказателствената стойност на констативния протокол от ПТП, когато истинността на същия не е оспорена в процеса и за доказателственото му значение при отсъствие на авто-техническа експертиза, за носената доказателствената тежест относно противоправността на деянието, установена с механизма на ПТП от авто-техническата експертиза и дали механизма на ПТП се включва във фактическия състав на чл.45 ЗЗД и чл.226, ал.1 КЗ , за служебното задължение на решаващия съд да укаже на ищеца да установи механизма на конкретното ПТП, в резултат на което твърди, че са настъпили вредите, за доказателствените средства, с които механизма на ПТП следва да бъде доказан и за приложението на чл.45, ал.2 ЗЗД.
По отношение на следващите поставени материалноправни въпроси – за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и на принципа на справедливост, въведен с чл.52 З. е въведено селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС са цитирани – ППВС № 4/68 год. и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 206/12.03.2010 год., по т.д.№ 35/ 2009 год. на ІІ т.о.; № 45 от 15.04.2009 год., по т.д.№ 525/2008 год. на ІІ т. о.; № 58 от 29.04.2011 год., по т.д.№ 623/2010 год. на ІІ т.о.; № 93/ 23. 06.2011 год., по т.д.№ 566/2010 год. на ІІ т.о. и № 111/01.07.20111 год., по т.д.№ 676/2010 год. на ІІ т.о..
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, че елементите от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ са осъществени, за да бъде ангажирана пряката отговорност на ответника, като застраховател на гражданската отговорност на водача на л.а.”Рено М.”с рег.№ ТХ 91-92-НХ – Г. К. за заплащане на обезщетение за причинените му от процесното ПТП на 29.10.2007 год., неимуществени вреди. Изложени са съображения, че доколкото наказателното производство срещу конституирания като трето лице помагач на страната на ответника водач на л.а., участвал в пътния инцидент, е прекратено по Закона за амнистията и по делото няма поискана, респ. назначена авто-техническа експертиза, въпреки оспорения от ответника механизъм на същия, то твърдяното в исковата молба противоправно поведение на управлявали мпс Г. К. и причинно следствената връзка между осъщественото от него деяние и причинените на ищеца увреждания са останали недоказани, поради което не е налице и основание за ангажиране на деликтната му отговорност по правилото на чл.45 ЗЗД.
За изградена в нарушение на закона решаващият съд е преценил и приетата от СГС неоснователност на защитното възражение на ответника за съпричиняване на вредата, предвид безспорно установената липса на поставен от пострадалия обезопасителен колан и въведеното с чл.137а ЗДвП /ДВ бр.51/2007 год./ императивно задължение за пътуващите и на задната седалка на автомобила лица.
Преценявайки, обаче, установената с чл.271, ал.1, пр.2 ГПК забрана за влошаване положението на жалбоподателя, при отсъствие на жалба от противната страна, въззивната инстанция е счела, че с оглед на конкретните обстоятелства, имащи значение при определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за обезвреда – възрастта на същия, характера и степента на травматичните му увреждания, невъзможността за отзвучаване последиците от същите, продължителността на понесените болките и страданията, душевния дискомфорт от трайните видими белези, който ще съпътства увредения до края на живота му, момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие/ 2007 год./, лимитите на застрахователно покритие към този момент и обичайно присъжданите в аналогични случаи обезщетения, определеното от първата инстанция обезщетение от 80 000 лв. е справедливо по см. на чл.52 ЗЗД. Поради това и съдебното решение на първостепенния съд за отхвърляне на иска за разликата от 20 000 лв. е потвърдено като законосъобразно.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното и процесуално право, макар и важни, нямат обуславящо значение на крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, поради обстоятелството, че първоинстанционното решение, в частта му относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по реда на чл.226, ал.1 КЗ и за липсата на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, като необжалвано от ответника, е влязло в сила и макар и същите тези въпроси да са били обсъждани в мотивите на въззивния съдебен акт, те са ирелевантни за изхода на делото, както изрично е посочил и Софийски апелативен съд, независимо, че по същество е изразил различно становище по тях.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС отсъствието на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, само по себе си изключва допускане на касационното обжалване и преценката на въведените селективни основания.
Що се касае до поставения от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, то същият попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е доказано нито едно от поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Общия размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди е определен от въззивния съд в пълно съгласие с постановките на ППВС № 4/68 год., според които понятието „справедливост” не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за понесените морални вреди в съответствие с установения от законодателя в чл. 52 ЗЗД принцип. Последните, примерно изброени в цитираното и от касатора ППВС по начин, позволяващ наред с други от значение за физическото и емоционално състояние на увреденото лице да очертаят онзи паричен еквивалент, необходим да репарира причинените му болки и страдания, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на самото обществото са съобразени от Софийски апелативен съд, който е взел предвид и принципните постановки, застъпени във формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на касационната инстанция по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което не е налице твърдяното отклонение, обуславящо приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че отсъства и идентичност в отделните разрешени случаи, предмет на посочените в касационната жалба съдебни актове на ВКС, предвид различните обстоятелства, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди, обсъдени в съобразителната част на същите.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При наличие на задължителна съдебна практика, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена и чиято цел е именно точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, така визираният критерии за селекция е въобще неприложим – арг. от т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното,настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1216 от 19.06.2013 год., по гр.д.№ 1123 / 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: