Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
София, 26.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2648 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. Х. Т. срещу въззивно решение № 2653 от 14.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, г.о., по гр.д. № 2685 /2013 г., с което е потвърдено решение № 24476 /22.05.2013 г. по гр.д. № 287 /2011 г. на Варненския районен съд, с което е допусната съдебна делба на жилищна сграда, състояща се от приземен и жилищен етаж със застроена площ от по 60 кв.м., построена в дворно място с площ 312 кв.м. с посочен идентификатор, находящо се в [населено място], между Ш. Т. и Н. С. Т. при равни делбени части.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Н. С. Т. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
Иска се делба на жилищна сграда, за която се твърди, че е построена и придобита по време на брака между страните върху собствено на ответника дворно място, а впоследствие бракът и съпружеската имуществена общност (нататък и СИО) между страните са прекратени с развод, при което квотите на страните са равни.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното :
Процесната жилищна сграда е възникнала като самостоятелен обект след сключването на брак между страните. Със споразумението по бракоразводното дело по волята на страните се решава въпросът за разпределение на ползването на семейното жилище (процесното), а не се признават съществуващи вещни права върху имоти, придобити по време на брака. Следователно с утвърждаване на споразумението със съдебното решение по бракоразводното дело не се решава със сила на пресъдено нещо въпросът за собствеността върху процесния имот. Спорен е въпросът дали процесната жилищна сграда е придобита в режим на СИО или не. Способът за придобиване на правото на собственост е реализирано по време на брака между страните право на строеж, учредено по време на брака на единия съпруг по реда на чл.56,ал.3 З. (отм.), което не представлява дарение, нито наследяване. Новата жилищна сграда е попаднала в режим на СИО. По силата на чл. 19,ал.3 СК (отм.) е създадена законова презумпция за съвместен принос и Ш. Т., който го оспорва, носи тежестта да установи, че такъв липсва, но доказателства за това не са събрани. С влязло в сила съдебно решение по посочено гражданско дело е отхвърлен искът на Ш. Т. срещу Н. Т. с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на определени стаи, намиращи се в процесната сграда. С това е формирана сила на пресъдено нещо относно изключителното право на собственост на ответника Ш. Т., което е отречено от съда. В производството по чл.108 ЗС предмет на обсъждане са били същите твърдения, наведени от въззивника и в настоящото – за начина на придобиване на собствеността и че съпругата му Н. Т. нямала принос в това, навел е и твърдение за пълна имуществена трансформация по чл.21,ал.1 СК (отм.) при придобиване на имота, за които е прието, че не са доказани. Н. Т. е направила възражения, идентични с наведеното от нея основание на иска за делба. От изложеното следва, че правото на Ш. Т. да се позовава в настоящото производство на възражения, които вече са били наведени в предходното съдебно производство, се е преклудирало. Крайният извод е, че процесната сграда е съсобствена между страните след прекратяване на брака и съгласно чл.27 СК (отм.) се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни квоти, при каквито следва да бъде допусната делбата между страните по делото.
Жалбоподателят извежда правни въпроси, цитирани дословно :
„Принадлежи ли собствеността върху недвижим имот, придобит по време на брака между съпрузите, за който не е установен техният съвместен принос? В тази връзка съдът правилно е извел въпросът по конкретния казус: а именно: спорен е въпросът дали тази сграда е построена по време на брака и придобита ли е в режим на СИО или не? Извършено ли е ново строителство или преустройство на част от жилищната сграда?”
Жалбоподателят твърди, но не обосновава наличието на предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по отношение на изведените въпроси.
Първият въпрос е непълен, не съдържа питане на кого принадлежи собствеността върху имота в описаната хипотеза. Той следва да бъде уточни съгласно приетото с т.1 на ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС с допълването му във връзка със съдържащото се в следващите въпроси :
На кого принадлежи собствеността върху недвижим имот, придобит по време на брака между съпрузите, за който не е установен техният съвместен принос – дали е придобита в режим на СИО и принадлежи на двамата съпрузи, а след развода на двамата бивши съпрузи, или само на един от тях.
Въпросът се свежда до приложението на правилото на чл.19,ал.1 и ал.3 СК от 1985 г. (отм.). Той е разрешен от въззивният съд в съответствие с установената практика по приложението на това правило – че правилото на чл.19,ал.3 установява оборимо предположение за съвместен принос, че доказателствената тежест за оборването е на оспорващата съвместния принос страна и че това оборване не е проведено, следователно е налице СИО (чл.19,ал.1). Но решаващият извод на въззивният съд, че процесният имот не е изключителна собственост на Ш. Т. и за наличие на съсобственост на страните се основава на извода за обвързаността от силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение между страните –- чл.299,ал.1 ГПК, с което е установено, че процесният имот не е изключителна собственост на Ш. Т. и е съсобствен между Н. Т. и Ш. Т..
Въпросите дали процесната сграда е построена по време на брака и дали е извършено ново строителство или преустройство на част от жилищната сграда, са фактически, а не правни и не могат да обосноват основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят твърди, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, но не обосновава твърдението си съгласно приетото с т.4. на ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС. При липса на специалните предпоставки на чл.280,ал.1 т.т.1-3 ГПК също следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски е основателно за сумата 1450 лева за адвокатско възнаграждение, за което е представен списък за разноски и чието уговаряне и заплащане е доказано с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 2653 от 14.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, г.о., по гр.д. № 2685 /2013 г.
Осъжда Ш. Х. Т. да заплати на Н. С. Т. сумата 1450 (хиляда четиристотин и петдесет) лева за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.