О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 711
гр.София, 26.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи май две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3051/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Й. А. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 606 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 866/ 2013 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пещерски районен съд по гр.д.№ 10/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма] искове за заплащане на сумата 8 546,19 лв – неизплатено трудово възнаграждение, сумата 836,12 лв – неизплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и сумата 9,18 лв – обезщетение за забавено плащане на сумата 836,12 лв. [фирма] е осъдено да заплати на Й. А. С. сумата 578,75 лв – обезщетение за забавено плащане на трудово възнаграждение, като за разликата до 1 091,70 лв този иск е отхвърлен.
Въззивното решение не е обжалвано в осъдителната му част и е влязло в сила по частично уважения иск за обезщетение за забавено изпълнение.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по процесуалноправните въпроси при спор за неплатено трудово възнаграждение работникът или работодателят носи тежестта да докаже основанието, на което последният е превеждал пари по сметка на първия и може ли съдът да възприеме заключение на вещо лице без да обсъжда другите доказателства по делото, макар то да не е оспорено. Счита, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС и че по тях има противоречива съдебна практика, поради което моли за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата и поддържа, че не са налице основанията за допускане на обжалването, тъй като правните разрешения на въззивния съд съответстват на установената от ВКС обвързваща практика, а не и противоречат.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че ищецът е работил в ответното дружество на длъжността „шофьор” по трудово правоотношение от 10.03.2010 г. Считано от 23.10.2012 г. това правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните. За времето на действието на договора работодателят превел по сметка на работника (чрез трети лица) 13 324 лв, които съставляват уговореното по договора между него и работника трудово възнаграждение и дължимо обезщетение за неизползван отпуск. Съдът отхвърлил възраженията на ищеца, че тези преводи са направени за покриване на разходите по пътуванията, извършени във връзка с изпълнение на задълженията му като шофьор, като се позовал на заключенията на основната и допълнителните експертизи и документите по делото. Отчел и обстоятелството, че самият ищец първоначално е заявил, че е получавал пари за разходи във връзка с пътуванията „на ръка”, а не по личната си банкова сметка. За разходите, свързани с всяко от пътуванията на ищеца, в счетоводството на ответника са налице отчети, сумите за тях са възстановени на ищеца, а към никой от отчетите няма приложени разписки за теглени от лична сметка на ищеца суми за заплащане на такива разходи. Поради това съдът заключил, че преведените по тази сметка суми са за погасяване на дължимите от работодателя по трудовото правоотношение възнаграждения и обезщетения и че искът за реално изпълнение на тези задължения е неоснователен поради извършено плащане.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславя въззивното решение процесуалноправният въпрос за допустимостта правораздавателният орган да възприеме заключение на вещо лице, без да обсъди останалите доказателства по делото. Съдът не е постановил, че основава фактическите си изводи единствено на заключенията на вещото лице, нито практически е достигнал до този резултат. Съдът е обсъдил заключенията във връзка с писмените доказателства по делото и констатираните противоречия в твърденията на самия ищец, като е обърнал внимание на съществуващото противоречие между самите заключения. Посочено е на кое заключение и защо се дава вяра, а дали този анализ е правилен, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде проверявано. При решаване на въпроса по допускане на обжалването касационният съд контролира единствено правните разрешения на въззивната инстанция, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В случая конкретно поставеният въпрос за възможността съдът да възприеме неоспорено заключение на вещо лице без да обсъжда другите доказателства по делото не е разрешен в обжалваното решение и по него не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Въпросът за тежестта на доказване на основанието, поради което работодателят превежда суми по сметка на работника, обуславя решението, но по него няма противоречива практика, нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Всички приложени към изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебни решения, на които касаторът основава искането си за допускане на обжалването, не разрешават този въпрос. Те обективират непротиворечива практика по въпроса кой носи доказателствената тежест относно фактите, включени в предмета на доказване – това е страната, която черпи за себе си изгодни последици от съответния факт. Касаторът не е представил доказателства за практика, разрешаваща точно въпросът, формулиран от него, поради което не е установено той да се разрешава противоречиво от съдилищата. Напротив, по този въпрос въззивното решение е съобразено с уеднаквяващата практика на ВКС (виж решение № 746 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 727/ 2009 г., IV г. о.), според която платецът на една парична сума може да посочи основанието, на което извършва плащането, но не е в негова тежест да го докаже. Обратното, в тежест на получателя е да докаже основанието, на което е получил плащането и доказателствената тежест се разпределя по този начин както когато платецът претендира връщане на даденото без основание, така и когато длъжникът възразява, че е погасил претендираното задължение. В първия случай ответникът трябва да докаже основанието, на което е получил плащането, а във втория – в погашение на кое друго свое вземане е получил плащането или въобще на какво друго основание го е получил.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 606 от 19.12.2013 г. по гр.д.№ 866/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: