4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№307
гр. София, 27.05.2014
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 20 май, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ . СЛАВЧЕВА
БОЯН. БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Б. Балевски търговско дело №4475/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]-с.Червен, област Р. и [фирма]-гр.Р. срещу решение № 191 от 16.07.2013 г. по в.т.д. №129/2013 на АС-Велико Търново, В ЧАСТТА , с която е потвърдено първоинстанционното решение № 299 от 13.12.2012 г. постановено по т.д. №384/2011г. на ОС-Русе В ЧАСТТА, с която е уважен искът на [фирма]-гр.Р. срещу двамата касатори като същите са осъдени солидарно да му заплатят сумата от 27 209,93 евро, ведно със законната лихва от 10.11.2011 г. до окончателното плащане-отпусната временна финансова помощ по договор между страните от 22.03.2012 г., както и В ЧАСТТА, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил двамата касатори да заплатят солидарно на ищцовото дружество сумата 5 111,07 евро, дължима на същото основание и 29 206 евро-възнаградителна договорна лихва, , ведно със законната лихва от 10.11.2011 г. до окончателното плащане .
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон и необоснованост .
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите се позовават на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
Ответната страна в писмен отговор на касационната жалба счита, че не са налице основанията за допускане на касация, които се сочат от касаторите, тъй като липсва противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, Прилага копие от Р №10/07.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 241/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 от ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема следното: В периода 26.05.2008г.-27.08.2008 г. ищцовото дружество [фирма] е превело по сметка на [фирма] сумите от: 40 000 лева, 13 000 лева, 2500 лева и 7 718 лева, като основание за това в платежните нареждания е посочено „временна финансова помощ”. На 22.08.2008 г. между ищцовото дружество от една страна и двамата ответници-продавачи, от друга, се сключва договор наименован „предварителен договор за покупко-продажба”по силата, на който продавачите се задължават да построят и предадат описания обект на ищеца или 10 на сто дялово участие в друг обект,описан в договора. От страна на управителя на [фирма] е са предоставена горните суми, предназначени за довършване на първия обект, като ищецът е задължава да заплати на ответниците и сумата от 11 871 евро като обезпечение по предварителния договор. В 20 месечен срок след извършване на това плащане ответниците се задължават да преведат на дружеството-ищец 66 642 евро като това може да стане и чрез прехвърляне собствеността върху недвижимия имот или чрез предоставяне на 10 на сто дялово участие в другия обект,описан в договора. През 2010 г. [фирма] е превело на [фирма] 10 000 лева или 5 113 евро.Счетоводно в пасива на баланса на [фирма] за 2008 г. е отразено задължение в размер на 63 000 общо. В баланса за 2010 г./т.е. след изършеното погасяване до размера на 10 000 лева/ е отразено задължение в размер на 53 000 лева.
При така установените факти, въззивният съд е приел, че договорът сключен между страните по съдебния спор на 22.08.2008 г. има характер на договор за заем / предоставяне на финансова помощ/ между търговци. Този извод се гради на съвпадането на сумите в лева преведени от ищеца на първия ответник в периода непосредствено преди сключването на договора и тези посочени в последния в евро и задължението поето от ответниците да върнат сумата в уговорения срок в по-висок размер / т.е със съответната вънаградителна лихва/. В договора е уговорена в полза на заемодателя-ищец алтернативната възможност задължението на заемателите да бъде погасено чрез прехвърляне на недвижим имот или предоставяне на дялово участие в новостроящи се гаражи, което не променя характера на договора за заем в предварителен договор за покупко-продажба по чл.19 ал.1 ЗЗД. Извършеното плащане по договора на сумата от 5 113 евро от страна на [фирма] е отнесено към погасяването на дължимата възнаградителна лихва, съгласно чл.76 ал.3 ЗЗД. Солидарната отговорност е обоснована с разпоредбата на чл.304 ТЗ, с оглед общо поетото задължение по договора от страна на двамата ответници в качеството им на търговци.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите се позовават на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК -противоречие със задължителната практиката на ВКС: Р №105/ 30.06.2011 г. на ВКС по т.д. №944/2010 на ВКС, Второ т.о., Р № 89/17.07.2009 г. на ВКС по т.д. №523/2008 г. на ІІ т.о. Р № 81/07.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 на І т.о. по въпросите за приложението на правилата по чл.20 ЗЗД за тълкуване на договора във връзка с разкриване на действителната воля на страните по него.
В посочените съдебни решения на ВКС и както и в много други се излага становището,че при неясни или противоречиви спорни уговорки в един договор съдът е длъжен да тълкува същите, според правилото на чл.20 ЗЗД с цел разкриване и прилагане на действителната обща воля на страните изразен в него, без да достига до отмяна на неговото съдържание. В Р №10 от 07.09.2010 г. на ВКС, ІІ т.о. по т.д.№241/2009 г. е възприето, че като допълващи фактори при тълкувателната дейност трябва да се отчитат и обкръжаващите сключването на договора факти, В случая , видно гореизложеното, въззивният съд е сторил именно това като е тълкувал неясните и двусмислени уговорки, освен по критериите на чл.20 ЗЗД, с оглед целта на договора и отношенията между страните като търговци, но и с превеждането на процесната сума от ищеца на ответника в периода непосредствено до сключването на процесния договор с ясно изразената воля, че отпускането на средствата е с цел осигуряване на временна финансова помощ за построяването а съответния обект от двамата ответници, която сума подлежи на връщане в по-висок размер, т.е. със съответната лихва. Така разкритата от съда чрез тълкуване по чл.20 ЗЗД обща воля на страните не противоречи, както твърдят касаторите, с тълкуването дадено на същия договор от съда в Р №213/15.07.2011 г. на ВТАС по в.гр.д. № 224/2011/ недопуснато до касация с опр. №685/23.10.2012 г. по т.д. №1110/2011 на ВКС, І т.о./, с което е отхвърлен искът на същия ищец за присъждане на двойния размер на получената по договора сума от ответниците претендирана като уговорен задатък. В действителност съдът по този спор е приел действието на процесния „предварителен договор” между страните, но е отхвърлил претенцията за задатъка, поради липса на такава клауза. От конкретното съдържание на този договор, и по точно от наличието на уговорка за връщане на получената като финансова помощ сума, ведно със съответната възнаградителна лихва се установява, че в преценка на кредитора е предоставено правото на избор, дали да иска връщането на отпуснатата временна финансова помощ/ т.е. паричен заем/ с възнаградителната лихва, уговорена между страните или да се ползва от възможността да търси това като даване вместо изпълнение, т.е. чрез една от останалите уговорени като алтернативни престации. Ето защо, липсва противоречие в отговора на въпроса за приложението на правилата по чл.20 ЗЗД за тълкуване на договора, даден от въззивния съд с този в цитираната задължителна практика на ВКС.
По изложените съображения, съдът счита, че не е налице основание по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 191 от 16.07.2013 г. по в.т.д. №129/2013 на АС-Велико Търново в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.