О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 716
гр. София, 27.05.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2565 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „** К.” против решение № 2496/17.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 1446/2012 г. от първи граждански състав на Апелативен съд – Пловдив.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивен съд е потвърдил решение на първоинстанционен съд, с което е уважен предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД. За да достигне до извод за основателност на предявения иск, съдът е приел, че ищецът е признат за собственик с влязло в сила съдебно решение, както и че за процесния период ответникът е ползувал имота, собственост на ищеца по делото. Относно размера на дължимото обезщетение, съдът е приел, че се дължи същото в размер на средния пазарен наем за имота, като в тази насока е взел предвид приетото по делото експертно заключение.
В изложението на касационните основания се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Сочи се правния въпрос относно приложението на чл.59, ал.1 ЗЗД в насока, длъжен ли е съдът да изследва връзката между обедняването от една страна и обогатяването от друга, при присъждане на обезщетение на това основание, като изясни дали обедняването и обогатяването произтича от един факт или от обща група факти. Твърди се, че по този правен въпрос е налице противоречие с ППВС №1/79 г. Липсва соченото противоречие, доколкото с цитираното ППВС се задължават съдилищата за изследват връзката между обедняването от една страна и обогатяването от друга, като изяснят дали обедняването и обогатяването произтича от един факт или от обща група факти. В случая, въззивния съд е процедирал именно с оглед задължителните указания, дадени с ППВС №1/1979 г., като е приел, че и обедняването и обогатяването произтичат от фактите, сочещи принадлежността на правото на собственост за ищеца и държането, осъществявано от ответника по делото. Липсата на противоречие със задължителната съдебна практика по така поставения правен въпрос води и до липса на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочат се правни въпроси, свързани с доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост и установяването от страна на съда на принадлежността на правото на собственост тогава, когато е налице такъв нотариален акт, издаден в полза на едно лице и е налице влязло в сила решение на съд, установяващ със сила на пресъдено нещо принадлежността на същото право в полза на друго лице. Безспорна е съдебната практика, че отричането или признаването на правото на собственост на едно лице със сила на пресъдено нещо има приоритет пред издадения констативен нотариален акт за собственост за същия имот на друго лице. Така е процедирал и въззивния съд. Наличието на постоянна и трайна практика на ВКС , в т.ч. и задължителна по поставените въпроси – ТР № 3/2012 г. и ТР №11/2012 г. на ВКС по така поставените въпроси и съобразяването от страна на въззивния съд с тази практика, води до липса на касационното основание, сочено по така поставения правен въпрос.
Сочи се и правен въпрос относно задължението на съда да допусне нова експертиза, каквото оплакване било направено с въззивната жалба от страна на въззивника, касатор в настоящото производство. Липсва произнасяне от страна на въззивния съд по искане за нова експертиза, както и липсва изрично искане за това в жалбата, като кредитирането или не на прието по делото експертно заключение не е правен въпрос, доколкото и не е обсъждан от въззивния съд, а е оплакване за неправилност на съдебното решение, което не е основание за допускането на касационното обжалване, доколкото неправилността не е сред касационните основания, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, а следва да се преценява едва след като касационното обжалване е било допуснато, доколкото е касационно основание по чл.281 ГПК.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2496/17.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 1446/2012 г. от първи граждански състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.