5
определение по гр.д.№ 2983 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
София, 02.06.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д. № 2983 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. П., К. Г. Д. и П. Г. Г. срещу решение № 2111 от 21.12.2013 г. по в.гр.д.№ 2724 от 2013 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно гражданско отделение, девети състав, с което е потвърдено решение № 518 от 05.07.2013 г. по гр.д.№ 296 от 2012 г. на Карловския районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу [община] иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване на собствеността върху следния недвижим имот: дворно място, находящо се в землището на [населено място], Пловдивска област, м.”Кишиш махала” /м.”Черешката”/ с площ от 5017 кв.м., от които 2092 кв.м. попадат в ПИ № 000052 и 2 674 кв.м. попадат в ПИ № 187001, ведно с построените в мястото жилищна сграда с площ от 107 кв.м. и масивна постройка с площ от 53 кв.м.
В жалбата се твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно като постановено при съществени нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Според касаторите, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на горепосочената разпоредба би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и 2. Допуснал ли е въззивният съд съществено процесуално нарушение като е отказал да разпита свидетели, които са били допуснати с определение на първоинстанционния съд, което не е било отменено. Освен това, според касаторите, по тези въпроси решението на Пловдивския окръжен съд противоречало на посочена от тях съдебна практика: решение № VI-11 от 08.03.2010 г. по гр.д.№ 62 от 2010 г. на Бургаския окръжен съд, решение № 4869 от 14.04.2010 г. по адм.д.№ 13597 от 2009 г. на ВАС, решение № 10614 от 15.07.2011 г. по адм.д.№ 12482 от 2010 г. на ВАС, решение от 19.12.2009 г. по адм.д.№ 5509 от 2009 г. на Административен съд-София град.
Пълномощникът на ответника [община] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, въззивният съд е приел, че ищците, чиято е била доказателствената тежест, не са доказали предпоставките на чл.79 от ЗС за придобиването на процесния имот по давност, по-конкретно не са доказали, че те или техният наследодател са осъществявали явно, трайно и несъмнено владение върху процесния имот. Приел е, че представените по делото писмени доказателства и приетото заключение на съдебно-техническата експертиза не доказват това обстоятелство. Според съда, обстоятелството, че първоинстанционният съд не е отменил определението си за допускане на свидетели, не е основание за разпит на тези свидетели от въззивния съд, когато липсват предпоставките на чл.266, ал.1, 2 или 3 от ГПК затова.
С оглед тези мотиви на обжалваното решение липсва противоречие между това решение и практиката на ВКС и други граждански съдилища в страната по първия поставен въпрос /длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства/: В задължителната практика на ВКС /например решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към спора, поотделно и в тяхната взаимна логическа връзка. В случая, в обжалваното решение въззивният съд е сторил точно това: обсъдил е всички събрани по делото доказателства, като е изложил пълни и изчерпателни мотиви защо приема, че те не доказват твърдяното от ищците придобиване на процесния имот по давност.
Липсва противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС и по втория поставен въпрос /допуснал ли е въззивният съд съществено процесуално нарушение като е отказал да разпита свидетели, които са били допуснати с определение на първоинстанционния съд, което не е било отменено/. Отговорът на този въпрос касае приложението на чл.266 от ГПК, относно правомощията на въззивният съд да събира доказателства, които не са събрани от първоинстанционния съд. По приложението на тази норма от новия ГПК вече има постановена задължителна практика на ВКС /например решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр.д.№ 39 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о, решение № 149 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 1884 от 2009 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 466 от 24.11.2011 г. по гр.д.№ 1834 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК/, в която се приема, че събирането на доказателства от въззивния съд е допустимо само при наличието на някоя от хипотезите на чл.266, ал.1, 2 или 3 от ГПК. В съответствие с тази практика на ВКС, в обжалваното решение е прието, че въззивният съд няма право да разпита допуснатите от първоинстанционния съд свидетели за владението върху процесния имот, тъй като в случая не е налице никоя от предвидените в чл.266 от ГПК хипотези, а се касае изцяло за процесуален пропуск на ищците.
Липсва противоречие между обжалваното решение и посоченото от касаторите решение № VI-11 от 08.03.2010 г. по гр.д.№ 62 от 2010 г. на Бургаския окръжен съд. Няма как да има такова противоречие при положение, че в решението на Бургаския окръжен съд няма произнасяне по нито един от посочените от касаторите и относими към настоящото дело правни въпроси. В това решение Бургаският окръжен съд се е произнесъл по въпроса допустимо ли е съдът сам да отменя определението си за допускане изменение на иска и ако стори това- допустимо ли е постановеното от него решение: въпрос, който е напълно неотносим към настоящото дело, по което постановеното от първоинстанционния съд определение за изменение на иска от 26.11.2012 г. не е отменяно нито от първоинстанционния съд, нито от въззивния съд.
Останалите посочени от касаторите съдебни решения /решение № 4869 от 14.04.2010 г. по адм.д.№ 13597 от 2009 г. на ВАС, решение № 10614 от 15.07.2011 г. по адм.д.№ 12482 от 2010 г. на ВАС, решение от 19.12.2009 г. по адм.д.№ 5509 от 2009 г. на Административен съд-София град/ са на административни съдилища и като такива не биха могли да обусловят допускането на касационно обжалване на решение по гражданско дело, дори между тях и обжалваното решение да има противоречие. В този смисъл е приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС.
С оглед гореизложеното не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, така както е разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС: Двата посочени от касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси не са свързани с тълкуване на неясни или непълни правни норми, а и по тях има постановена задължителна съдебна практика /посочените по-горе решения на ВКС по чл.290 от ГПК/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази съдебна практика.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2111 от 21.12.2013 г. по в.гр.д.№ 2724 от 2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.