6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 766
гр. София, 04.06.2014 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2940 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалба на С. И. Х. и [фирма] против решение № 618/29.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 15039/2012 г. от ІV–д състав на Софийски градски съд.
Страните си оспорват взаимно касационните жалби с писмени отговори.
К. жалби са подадени в срок, като са процесуално допустими по отношение на обжалването на обективно съединения иск с цена на иска над 5 000 лева.
С обжалваното решение, въззивния съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД.
По отношение на обективно съединения иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД с цена на иска 2000 лева, частично предявен е сумата 5 000 лева, касационното обжалване е недопустимо, предвид разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване искове с цена до 5 000 лева. В тази част, по отношение на този иск, двете касационни жалби на страните по спора ще следва да се оставят без разглеждане.
По отношение на обективно съединения иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД, с цена на иска 8 000 лева, съдът е приел, че същия е основателен до размера от 2 000 лева, като за разликата до пълния предявен размер е неоснователен. Съдът е приел от фактическа страна, че в печатно издание на вестник „Монитор”, бр.3795, стр.23 от 25.03.2010 г., както на електронното издание на вестника, снимката на ищцата С. Х. е публикувана като снимков материал към статия, свързана с болестта „хепатит” и озаглавена „Хепатитът – маскирания убиец” и подзаглавие „Ваксината не пази пушачи и дебели”. Съдът е приел за безспорни обстоятелствата, че ответното дружество е издател на вестник „М.”, че на процесната снимка е заснета ищцата по делото, както и че снимката е публикувана в цитирания брой на печатното издание без дадено от ищцата съгласие за това. Последното обстоятелство съдът е приел за установено по несъмнен начин по делото, тъй като липсват доказателства за противното – ищцата да е дала съгласие за публикуването на снимката й, още по-малко под текста на публикацията. Съдът е приел въз основа на тези факти, че използуването на снимката е неправомерно и представлява нарушение на правото на неприкосновеност на личния живот на ищцата, прието в КРБ, част от чиято защита е забраната за заснемане и използуване на снимки от медиите без съгласието на лицата, които са заснети. Съдът е приел, че ищцата е достатъчно добре известна в своите професионални среди, поради което нейната идентификация е лесна и несъмнена, като в тази насока е приел за неоснователно възражението на ответника в противен смисъл. При установената от въззивния съд противоправност на деянието, съдът е счел за неопровергана презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 ЗЗД.
Предвид изложеното, въззивния съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно деяние, извършено виновно от длъжностни лица на ответника, вреда за ищцата и причинна връзка между деянието и вредните последици за ищцата, изразяващи се в негативните последици от преживяното във връзка с деянието.
При определянето на размера на дължимото обезщетение, въззивния съд е отчел смисъла на понятието „справедливост”, като основен критерий по чл.52 ЗЗД, свързано с редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда при определянето на обезщетението. Съдът е отчел конкретните обстоятелства в случая – унижението на достойнството на ищцата, резултат от връзката и с болестта „хепатит”, от която тя не е била болна, притеснението за името й в професионалните среди, свързани със стреса от нарушението на личното й пространство от обажданията на бивши и настоящи колеги във връзка с публикацията и др. п., установени от събраните по делото доказателства – свидетелски показания.
По изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към касационната жалба на ищцата, съдът приема следното:
Сочат се въпроси, които са фактически и са относими към конкретния случай, във връзка с преценката на съда относно размера на дължимото обезщетение – възрастта на ищцата като част от обстоятелствата, които според касатора биха довели до по-висок размер на дължимото обезщетение, фактът, че е заснета в момент а извършването на медицинска манипулация и по бельо. Действително, тази факти биха били относими към размер на дължимо обезщетение за непозволено увреждане, но конкретната преценка на съда и фактите, въз основа на която тя е направена за всеки един случай не е правен въпрос, а фактически и на това основание, така поставения в изложението въпрос не би могъл да доведе до извод за допустимост на касационното обжалване, тъй като не касае правен въпрос. Останалите въпроси са правни и касаят възможността едно и също непозволено увреждане, между едни и същи страни да се отрази на дължимото обезщетение, както и възможно ли е за едно и също непозволено увреждане, съдилищата да присъждат различен размер на обезщетението. Така поставени, правните въпроси са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК, доколкото предполагат въззивния съд да е приел, че в публикацията от 2009 г. и процесната от 2010 г. да се касае за едно и също непозволено увреждане. Съдът е приел, в унисон с трайната съдебна практика, че непозволеното увреждане се характеризира, наред с останалите елементи и с вреда, която за всеки конкретен случай се отличава с определен период от време. В този смисъл, съдът е приел, че с двете публикации се касае за две деяния, съставляващи две увреждания , различни едно от друго. В този смисъл, не е налице „едно и също непозволено увреждане”, в каквато насока са поставени правните въпроси, съдът не се е произнесъл по този правен въпрос и същия е неотносим към спора, тъй като относимостта на правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, предполага произнасяне от страна на въззивния съд по тях.
По касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване по касационната жалба, подадена от [фирма].
В изложението на касационните основания се поставят правни въпроси, свързани с правната възможност използуването на кадър за илюстриране на писмени материали от събитие, представляващи обществен, политически и социален интерес /включително здравето на човека/ да представлява нарушение на правото на неприкосновеност на личния живот, залегнало в чл.32 КРБ при положение, че лицето, чиято снимка е публикувана не би могло да се идентифицира чрез статията еднозначно от неограничен кръг трети лица. Съдът е приел, че внушението на статията е възприето като обвързано с лицето на ищцата, чиято снимка е публикувана, като в тази насока са неговите изводи за противоправност на деянието. Този извод на съда е фактически и не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред критериите за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ГПК. Тази проверка може да се извърши в производството по разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като са налице основания за допускането на касационното обжалване. Така поставен, правния въпрос е неотносим, доколкото съдът не е приел от правна страна, че въпреки липсата на идентификация на текста на статията с лицето на ищцата, то се дължи обезщетение, напротив, съдът е приел от фактическа страна, че внушението за околните и близките на ищцата е било, че тя страда от заболяване, от които те е била болна.
Относно свободата на печата и другите средства за масова информация, залегнала в чл.40 от КРБ и правото на търсене, получаване и разпространение на информация съгласно чл.41 от КРБ и ограниченията, които са налагат в тази насока, свързани с правата на гражданите, е налице постоянна и богата съдебна практика, в т.ч. и задължителна такава, в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решения № 86/29.01.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ІІІ г.о, 62/06.03.2012 г. по гр.д.№ 1376/2011 г. на ІV г.о., 209/27.09.2013 г. по гр.д. № 1747/2013 г. на ІІІ г.о на ВКС и др. Ограниченията при комуникационните права са въведени в самата Конституция – чл.39 ал.2 ,чл. 41 ал.1 предложение второ от основния закон, тълкувани са от Конституционния съд с решение №7 от 04.юни 1996г по к.д.№1/96г по отношение на тяхното естество и обем ,както и с решение №20/14юни 1998г на КС по к.д.№ 16/98г. По въпроса за съобразността на ограничителната законова уредба чрез механизма на конкретната правна санкция, К. съд изтъква на първо място ,че правото да се изразява мнение и да се разпространява информация не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в Конституцията – в цитираните чл. 39, 40 и 41, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права принцип на чл. 57, ал. 2, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Европейската конвенция за правата на човека, допускащо ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели.
На законодателно ниво не са въведени норми, регламентиращи по действащото българско право , взаимоотношенията на свободния печат с източниците на информация или с нейните адресати, посредством процедурни , организационни или технологични правила при събирането и разпространението на информация или мнения. Ограниченията са осъществени чрез санкцията на закона. К. съд изтъква наказателната и гражданската отговорност за обида и клевета като една от юридическите гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността. Нейното установяване в чл. 146,чл. 147 и чл. 148 от НК отговаря на отбелязаното изискване, съдържащо се в Конституцията и в цитирания международен договор, за задължението на държавата да гарантира личното достойнство. Освен това предвиждането й не е в противоречие с чл. 39-41 от Конституцията и не е в несъответствие с чл. 10 ал.2от конвенцията (ЕКПЧ)Обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму) е една висша ценност . Поради това отговорността (наказателна и гражданска) за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията , и от конвенцията , изтъква в заключение решението на Конституционния съд.
Постановеното решение на въззивния съд е съобразено с тази задължителна съдебна практика, като нейното наличие от друга страна изключва допустимостта на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече на основанието, което се твърди в изложението на касационните основания – липса на съдебна практика.
С оглед липсата на основания за допускане до касационно обжалване и на двете касационни жалби, разноски в полза на страните в това производство не следва да се присъждат.
Предвид изложеното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 618/29.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 15039/2012 г. от ІV–д състав на Софийски градски съд по касационните жалби против решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД, с цена на иска 8 000 лева, за присъждане на обезщетение от непозволено увреждане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационните жалби против решение № 618/29.01.2014 г., постановено по гр.д.№ 15039/2012 г. от ІV–д състав на Софийски градски съд в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл.49 вр. чл.45 вр. чл.52 ЗЗД, с цена на иска 2 000 лева, на основание чл.280, ал.2 ГПК.
Определението в частта, с която се оставят без разглеждане касационните жалби, подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС, с частна жалба, в едноседмичен срок от връчването на определението на страните. В останалата част, определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.