О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
гр.София, 05.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 3245/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Г. Х. Г. срещу определение на Пловдивски апелативен съд № 630 от 31.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 370/ 2014 г., с което е потвърдено определение на Пловдивски окръжен съд от 16.01.2014 г. по гр.д.№ 990/ 2013 г. и по този начин е отхвърлено искането на частния жалбоподател за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от него въззивна жалба, на основание чл.83 ал.2 ГПК.
Жалбоподателят излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил всички релевирани от него доводи и като последица достигнал до неправилния извод, че не са налице предпоставките за освобождаването му от такса. Счита, че съдът разрешил неправилно процесуалноправните въпроси може ли да се прави искане за освобождаване от задължение за внасяне на такси за процесуално действие, ако при предходно извършено от същата страна действие не е искано такова освобождаване; към кой момент се преценява наличието на предпоставките по чл.83 ал.2 ГПК; длъжен ли е съдът да предостави възможност на молителя да представи доказателства, ако счете приложените към искането за освобождаване за недостатъчни; поемането на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение основание ли е за отхвърляне на искането по чл.83 ал.2 ГПК. Според него въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което моли определението да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и искането му за освобождаване от задължение за внасяне на такси да бъде уважено.
Ответната страна, „М. ц. І – К.” Е., оспорва частната жалба и моли за отхвърлянето й, без да взема изрично становище по изложените основания за допускане на касационното обжалване.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Пред Пловдивски окръжен съд делото е образувано по искова молба на „М. ц. І – К.” Е. срещу Г. Г., претендира се заплащане на сумата 36 264,84 лв, за която с влязла в сила присъда Г. е признат за виновен, че е ощетил дружеството. Първоинстанционният съд уважил иска изцяло, като решението му е обжалвано от ответника. Съдът констатирал нередовност на жалбата и указал на страната да представи доказателства за внасяне на дължимата държавна такса, като след получаване на съобщението с тези указания Г. Г. е поискал освобождаване от това задължение поради затруднено материално положение и финансово състояние. Окръжният съд отказал да уважи искането, а актът му е потвърден с обжалваното в настоящето производство определение на въззивната инстанция. То е мотивирано с обстоятелството, че в първоинстанционното производство освобождаване от такси не е искано, материалното положение и финансовото състояние на ответника не са се променили от подаване на исковата молба до постановяване на решението, а от ангажираните доказателства по делото е видно, че ищецът разполага с възможност да посрещне дължимите такси и разноски по делото. Въззивният съд се съгласил с инстанцията по същество че ответникът е в трудоспособна възраст, може да реализира доходи, разполага с имот и е поел задължения за плащане на адвокатски възнаграждения, значително надхвърлящи по размер дължимата такса за въззивно обжалване.
При тези мотиви на въззивната инстанция единствено въпросът основание ли е за отхвърляне на искането по чл.83 ал.2 ГПК поемането на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение обуславя обжалваното определение. По него обаче касаторът не доказва съществуването на противоречива практика, което е в негова тежест, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Към изложението на касатора не са приложени нито актове, съставляващи задължителна практика на ВКС, нито други влезли в сила съдебни актове, в които поставеният въпрос да е разрешен по начин, различен от този в обжалваното определение. Напротив, въззивният съд е съобразил установената практика, според която доказаните възможности на страната за заплащане на адвокатско възнаграждение се вземат предвид при преценката налице ли са основанията за освобождаването й от задължение да внася държавни такси. Ето защо по този въпрос обжалването не следва да бъде допуснато.
Останалите поставени от касатора въпроси не обуславят въззивното определение. Съдът не е постановил, че наличието на предпоставките по чл.83 ал.2 ГПК се преценява към момент, който е различен от предявяване на искането, той е постановил, че допълнителен аргумент за отказа е липсата на такова искане на предходен етап от производството. Преценката дали ответникът да бъде освободен от задължението е направена обаче към момента на постановяване на въззивния съдебен акт, като е прието, че ищецът е в добро материално и финансово състояние, каквото е имал и по време на първоинстанционното производство.
Въпросът длъжен ли е съдът да предостави възможност на молителя да представи доказателства, ако счете приложените към искането за освобождаване от такси за недостатъчни, също не обуславя определението. Въззивният съд не е отхвърлил искането като недоказано, а защото е приел, че от доказателствата следва извод за наличие на възможност у молителя да посрещне дължимите такси и разноски. Правилността на този извод в производството по допускане на обжалването не може да се проверява, в това производство съдът контролира само правните разрешения на въззивния съд, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос и е представил доказателства за наличие на противоречива практика.
Що се касае до въпроса може ли да се прави искане за освобождаване от задължение за внасяне на такси за процесуално действие, ако при предходно извършено от същата страна действие не е искано такова, той също не е от значение за крайните изводи на въззивния съд. Действително, той е разисквал липсата на искане за освобождаване от задължение за внасяне на такси в първоинстанционното производство, но не е постановил, че тази липса обуславя недопустимост такова искане да се формулира на по-късен етап. Съдът е съотнесъл фактът към аргументацията защо направеното на по-късен етап искане може да се счете за неоснователно, но не и като условие за неговата допустимост. Освен това основният аргумент на съда да отхвърли искането е констатацията за наличие на достатъчни материални възможности у ищеца да посрещне задълженията за плащане на такси за производството, а както бе посочено по-горе, този извод в производството по чл.288 ГПК не подлежи на проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и поради това
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Пловдивски апелативен съд № 630 от 31.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 370/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: