Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 375
София, 10.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2706 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 12 от 06.01.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 863 /2013 г., в частта, с която е потвърдено решение № 814 /26.07.2013 г. по гр.д. № 7614 /2011 г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен иск на [община] срещу [фирма] с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че [община] е собственик на сграда с предназначение трафопост „К. село” със ЗП 64 кв.м. с посочен идентификатор, находящ се в поземлен имот с посочен идентификатор в [населено място],[жк]на основание § 7,ал.1,т.7 ПЗР З..
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение в обжалваната част въззивният съд е приел следното :
Искът за трафопоста е с правно основание § 7,ал.1,т.7 ПЗР З..
От фактическа страна:
Въз основа на комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза (СТИЕ) е установено, че процесният трафопост е площадков енергиен обект по смисъла на т.41 ДР ЗЕ – съвкупност от два елемента – сграда и трайно прикрепено към нея енергийно съоръжение и елемент на енергийната система. Т. е актуван като държавен през 1995 г., в акта е посочено, че е построен през 1976 г. и че като актив земя, машини и съоръжения е включен в баланса на Електроснабдяване П. и Н. през 1991 г. Видно от паспорт на СК Електроснабдяване е въведен в експлоатация през 1991 г., в паспорта са посочени технически характеристики на обекта. Н. АД е образувано на 07.11.1991 г., в него е включено и предприятия Електроснабдяване П.. Установено е последователното преобразуване на Н. ЕАД до Ч. Разпределение България АД От комплексна съдебно-техническа и икономическа експертиза се установява, че трафопостът обслужва 578 потребители на територията на [община] и че в ответното дружество не се съхраняват счетоводни данни към 17.09.1991 г., като срокът за съхраняване на първични счетоводни документи е изтекъл. В държавен архив се съхранява баланс към 31.12.1991 г. в който е отразена единствено стойността на Д. на предприятието, но липсва оборотна ведомост или друг документ, от който могат да бъдат установени конкретните Д.. Само по балансова стойност не може да бъде установено дали процесният трафопост е включен в баланса. Процесният трафопост се води в инвентарните книги като сграда от 31.12.2005 г., а като машини и оборудване от 01.04.1985 г. От показанията на свидетел, работещ в ответното дружество и в предхождащите го дружества – праводатели се установява, че процесната сграда винаги е представлявала трафопост, което се обслужва и поддържа от ответното дружество и дружествата – праводатели на ответника.
От правна страна:
Предпоставките на § 7,ал.1,т.7 ПЗР З. предвиждат съоръжения, които обслужват само територията на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговските дружества. С ал.2 на § 7 ЗМСА, в сила от 30.05.1995 г. са изключени от действието на ал.1 имотите, които са включени в капитала, в уставния фонд или се водят в баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. Тази разпоредба урежда отрицателните предпоставки недвижимите имот да не станат общинска собственост, поради което макар и приета по-късно, поражда действие с ал.1, противното би означавало да се обезсмисли ал.2. Разграничителните критерии се уреждат с § 6 и § 7 ПЗР З. и чл.6 ЗС. За разграничението между държавната и общинската собственост съгласно посочените разпоредби въззивният съд се е позовал на решение № 1064 от 09.12.2008 г.. по гр.д. № 3969/2007 г., г.к. ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Приел е, че съгласно т.7 на § 7. ПЗР З. за съоръженията на енергийната система критерий за отделянето на общинската собственост от държавната е нейното предназначение – дали обслужва общинската инфраструктура. Приел е, че съгласно действалия към приемането на З. чл.2 Закон за електростопанството (отм. 1999 г.) електрическите централи, уредби, мрежи за пренос на електрическа енергия са държавна собственост, като с ал.2 е дадено право на отделни кооперативни и други обществени организации да притежават отделни електроенергийни обекти, но само за задоволяване на собствените им нужди. Съгласно Закона за енергетиката и енергийната ефективност от 1999 г., който е отменил ЗЕ, е възприет принципът за осъществяване на дейността в енергетиката от ю.л., регистрирани като търговци въз основа на лицензии. С чл.28 е въведено изискване лицензиантът да е собственик или ползвател на обектите, чрез които осъществява лицензионната дейност. Съгласно чл.7 ЗС, действал към момента на приемане на З. държавата е предоставяла на държавните предприятия управлението и стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и предназначението им. А съгласно чл.84 Н. (отм. 1996 г.) службите за държавни имоти са били задължени да отразяват в актовете за държавна собственост промените в правото. Видно от комплексната СТИЕ ответното дружество притежава А.. По това време единственото държавно електроенергийно предприятие на територията на област П. е Електроснабдяване П., като видно от А. процесният трафопост му е предоставен за стопанисване и управление. Отразеното в А. за предаване на процесният трафопост за стопанисване и управление на Е. П., като официален свидетелстващ документ има доказателствена сила и при оспорването му тежестта пада върху оспорващата страна съгласно чл.193 ГПК, но доказателствената му сила не е опровергана. От изложеното следва, че не е налице отрицателната предпоставка на ал.2 § 7. ПЗР З. – трафопостът да не е включен в баланса на Електроснабдяване П. към датата на влизане в сила на ЗМСА – 17.09.1991 г. и отрицателният установителен иск за трафопоста следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
І. 1. Допустимо ли е при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., съдът да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция и това става по силата на Закона за енергетиката (отм.).
І.2. След преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете и конкретно спорният трафопост в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на З. – 17.09.1991 г., респективно ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса като оборотна ведомост, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на Д., решения и заповеди и др. документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост към 17.09.1991 г..
Жалбоподателят твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на решение № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е прието, че за да премине в собственост на търговското дружество трафопостът трябва да се е водил по баланса му към влизане в сила на ЗМСА му и на решение № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК с които е прието, че записването като актив в счетоводните книги на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен за стопанисване и управление на това държавно предприятие.
Първият въпрос не е обусловил изводите на въззивният съд, т.к. видно от изложеното по-горе за изводите на въззивния съд той не е приел, че трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление по силата на презумпция, а по силата на отразеното в представения по делото акт за държавна собственост (л.195), което е установено и от комплексна СТИЕ (Води се в актив по сметка от 1976 г. (л.245,т.4) и в инвентарните описи към 1991 г.) и от представени по делото писмени доказателства – инвентарни книги и паспорт.
Вторият въпрос също не е обусловил изводите на съда, т.к. изводът на въззивния съд не е формиран при липса на доказателства предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление, а въз основа на посочените по-горе доказателства.
Не е налице и противоречие с посочените решения на ВКС.
В първото посочено решение – № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че няма категорични данни за включването на процесният трафопост в баланса към 17.09.1991 г., по делото няма заключение на вещо лице и инвентарна книга (в случая има заключение на в.л., инвентарна книга, паспорт) В посоченото решение е установено изрично последващо включване на трафопоста в капитала на Н., което е станало при увеличението на капитала.през 1997 г., а в обжалваното решение е установено предоставяне за стопанисване и управление преди 1991 г. когато е влязъл в сила З.)
Във второто посочено решение – № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че записването на имот като актив в баланса на търговско дружество е доказателство за предоставяне му за стопанисване и управление.(във връзка с приложението на чл.17а З.). Обжалваното решение не е противоречи на приетото в това решение, в него не е прието противоположно разрешение, а че предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление преди 1991 г. на праводател на ответника е доказано с други доказателства – А., СТИЕ, писмени документи – инвентарна книга, паспорт.
Жалбоподателят извежда правен въпрос:
ІІ. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуваните да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по ал.2 на § 7 ПЗР З., създавайки задължителна практика по чл.290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл.14,ал.1 ЗНА не и е придал такова действие. Жалбоподателят твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Жалбоподателят твърди, че приетото от въззивният съд е в насока на задължителна практика на ВКС – сочи решение № 244 /25.02.2010 г. по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС..
В. съд е приел, че отрицателната предпоставка на ал.2 от § 7 от З. изисква трафопостът да не е (бил) включен в баланса на Електроснабдяване П. към датата на влизане в сила на ЗМСА – 17.09.1991 г. Доколкото това съответства на приетото с посоченото решение по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС (Номерът на решението е 97, 244 е номерът на определението по чл.288 ГПК), че разпоредбата на ал.2 от § 7 от З., която е приета по-късно (през 1995 г.), поражда действие едновременно с ал.1 на този текст, т.к. урежда отрицателна предпоставка, следва извод, че правният въпрос е разрешен в съответствие с посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Съответствието на разрешението на въззивния съд с разрешение на ВКС, в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, изключва наличието на основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доколкото е налице съответствие с посоченото решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, и жалбоподателят не обосновава предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК в съответствие с приетото в т.4 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС – че са налице изменения в законодателството и обществените условия, които налагат осъвременяване на тълкуването на разпоредбата, следва да се приеме, че не е обосновал предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От изложеното дотук следва извод, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски е основателно за сумата 240 лева за адвокатско възнаграждение, чието заплащане е доказано с представената фактура и извлечение за движение по сметка.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 12 от 06.01.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 863 /2013 г..
Осъжда [община] да заплати на [фирма] сумата 240 (двеста и четиридесет) лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.