О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 787
гр.София, 10.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3216/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на В. А. К. и И. Й. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 48 от 30.01.2014 г. по гр.д.№ 1382/ 2013 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите против А. В. К. искове за заплащане на сумата 75 000 лв – част от дадени в заем 60 000 евро и 3 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите повдигат процесуалноправните въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да съобрази при преценката им научните, логическите и опитните правила; за доказателственото значение на направено от ответника признание на факти и обстоятелства от предмета на спора; за възможността ответникът да релевира нови възражения и да твърди нови факти след подаване на отговор на исковата молба и изготвяне на доклада по делото. Според касаторите по първия въпрос въззивният съд се отклонил от задължителната практика на ВКС при обсъждане на свидетелските показания за предаване на суми в заем във връзка с приетите документи за извършени банкови операции, като приел за установени факти, които не следват от тези доказателства. По втория въпрос, също в отклонение от формираната практика на ВКС, съдът не зачел признанието на ответника, че произходът на сумите по банковите му сметки е дарение от баща му, което съставлява неизгоден за страната факт. По третия въпрос, в противоречие с практиката на ВКС, съдът разгледал и приел за доказано фактическото твърдение на ищеца, че внесените по банковите му сметки суми са негови лични, макар то да е заявено едва във второто съдебно заседание по делото. Поради това касаторите считат, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и молят за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Ответната страна, А. В. К., оспорва жалбата като поддържа, че въззивният съд е постановил решението в съответствие с установената практика, а не в противоречие с нея.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Делото е образувано по искова молба, в която е претендирано установяване на задължения, възникнали от неформални договори за заем между ищците и ответника, който е техен син. Твърденията на ищците са, че в изпълнение на първия договор през август 2009 г. внесли по сметки на ответника в [фирма] и [фирма] суми в размер по 30 000 евро, общо 60 000 евро, както и че го упълномощили да изтегли от банкова сметка на ищеца сумата 3 000 лева, което синът им сторил. В отговора срещу исковата молба ответникът посочил, че действително е притежавал сметки във въпросните банки към август 2009 г., но сумите по тях произхождат от негови лични доходи и дарение от баща му. Във второто съдебно заседание по реда на чл.176 ГПК ответникът не е оспорил обстоятелството, че през август 2009 г. по неговите сметки са постъпили суми от по 30 000 евро, но заявил, че тези суми са негови лични средства и ги е внесъл той, а не родителите му. За да отхвърли предявените искове, съдът обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, посочил защо дава вяра на едни от тях и защо смята други за дикскредитирани, използвал логичните и опитни правила за да установи противоречие между твърденията на ищците и установените с доказателствата по делото техни действия и приел, че не се доказва те да са внесли суми по банковите сметки на ответника. Посочил, че не следва да коментира въпроса дали ответникът е притежавал средства, които да внесе по сметката си, но допълнително изложил съображения, че възможността за въвеждане като предмет на делото на твърденията за личен произход на внесените парични средства не са преклудирани. Съдът се мотивирал с обстоятелството, че твърденията за личен произход са въведени още с отговора на исковата молба, а не във второто съдебно заседание по делото.
При тези мотиви на въззивния съд нито един от поставените от жалбоподателите въпроси не обуславя обжалваното решение. В него не е постановено, че съдът не дължи обсъждането на всички доказателства по делото и съобразяването на научните, логическите и опитните правила при преценката им, нито фактически е достигнато до този резултат. Въззивната инстанция е анализирала всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност и е посочила въз основа на какво приема твърденията на ищците за житейски нелогични и за неподкрепени от доказателствата по делото. Правилността на доказателственият й анализ в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. При решаване на въпроса за допускане на касационно обжалване съдът контролира само правните разрешения на въззивния съд при установените от него факти, без да може да приема нови фактически положения. От изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е видно, че те всъщност възразяват срещу преценката на въззивния съд кои доказателствени средства са достоверни и срещу правилността на фактическите му констатации, но дори доводите им да са основателни, това биха били процесуални нарушения, наличието на които не може да бъде установявано в производството по чл.288 ГПК.
Въпросът за доказателственото значение на направено от ответника признание на неизгодни за него факти и обстоятелства от предмета на спора не е разгледан и разрешен в обжалваното решение. Съдът не е приел, че такова признание е налице. Той е посочил, че в отговора на исковата молба ответникът е заявил произход на сумите, налични по негови банкови сметки към август 2009 г., като негов личен доход и дарение от баща му. Касае се за наличните по сметките суми, а не конкретно за тези, които са постъпили в тях през август 2009 г. Впоследствие по реда на чл.176 ГПК ответникът е заявил, че сумите, постъпили във въпросния месец, са внесени лично от него и са негови лични средства, т.е. той не е признал нито в отговора на исковата молба, нито по реда на чл.176 ГПК неизгодния за него поддържан от ищците факт (че те, а не ответникът, са вносители на сумите от по 30 000 евро). След като въззивният съд не е приел за установено, че е извършено признание на неизгоден за ответника факт, въпросът за евентуално доказателствено значение на такова признание няма отношение към крайните му правни изводи. Що се касае до това дали изявлението на ответника може да бъде окачествено като признание, в производството по чл.288 ГПК контрол върху тази преценка на въззивния съд не може да бъде осъществен.
Не обуславя обжалваното решение и въпросът за възможността ответникът да релевира нови възражения и да твърди нови факти (за личен произход на внесените през август 2009 г. по сметките му парични суми) след подаване на отговор на исковата молба и изготвяне на доклада по делото. Този извод се налага, от една страна, защото въззивният съд изрично е посочил, че не следва да коментира произходът на средствата, щом не е доказано сключване на договора за заем, който ищците поддържат. От друга страна съдът е приел, че твърдението за личен произход на внесените през август 2009 г. по сметките на ищеца средства не е заявено във второто съдебно заседание, а още с отговора на исковата молба и поради това не може да се счита за преклудирано. С оглед така изложените мотиви в обжалваното решение, каквото и да се приеме по поставения от касаторите въпрос, това би било без значение за крайния резултат, до който въззивният съд е достигнал. Исковете са отхвърлени с основно съображение недоказаност на сключване на договори за заем, при което произходът на внесените по сметките на ответника през август 2009 г. суми е без значение за тяхната основателност или неоснователност.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 48 от 30.01.2014 г. по в.гр.д.№ 1382/ 2013 г.
ОСЪЖДА В. А. К. и И. Й. К. да заплатят на А. В. К. сумата 1 000 лв (хиляда лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: