12
определение по гр.д.№ 3116 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3116
София, 13.06.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3116 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Надежда Т. Л., А. Н. Н., Р. Н. Н., И. Т. С., А. П. П., Б. К. Б. и Т. А. Б. срещу решение № 498 от 13.03.2014 г. по гр.д.№ 2297 от 2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2317 от 31.05.2013 г. по гр.д.№ 14 842 от 2011 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на собствеността и предаване владението на следния имот: 234 кв.м., представляващи част от стар имот с пл.№ 317 по кадастралния план от 1952 г. на С.-гр.П., заключена между цифрите 7-8-9-6-1-4-7 по скица № 2 от приетото в съдебно заседание от 06.03.2012 г. заключение от 15.02.2012 г. на вещото лице Г. Разслабенов, находяща се на лист 170 от делото на Пловдивския РС, приподписана от районния съдия и представляваща неразделна част от решението, която част заема южната част от целия имот, означен с буквите А-Б-В-Г на скица № 3 от същото заключение на вещото лице, находяща се на лист 171 от делото на Пловдивския районен съд.
В касационната жалба се твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК- противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна практика на ВКС по следните правни въпроси: 1. Има ли право въззивният съд при спор за собственост на бивш земеделски имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ с решение на административен съд по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, да осъществява косвен съдебен контрол върху това решение, респективно да не зачита неговото действие и противно на него да възприеме позицията, че земеделската реституция е осъществена незаконосъобразно поради наличие на пречка по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ; 2. Представлява ли реализирано мероприятие по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ, а оттук и пречка за възстановяване на собствеността в стари, възстановими реални граници, включването на бивш земеделски имот, попаднал в границите на урбанизирана територия, в заводска площадка на дадено предприятие и ограждането му с ограда при положение, че същият е напълно свободен от застрояване и в него не са реализирани мероприятия измежду тези, визирани в пар.1в, ал.1 и ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ и в исковото производство с предмет ревандикация на този имот е приета експертиза, която изрично е установила възможността същият да бъде обособен като самостоятелна кадастрална единица; 3. Може ли Държавата да предостави правото на стопанисване и управление по смисъла на Н. /отм./ на бивша земеделска земя, включена в урбанизирана територия, на социалистическа стопанска организация, след това да предостави същото това право в уставния фонд на държавна фирма, регистрирана по реда на Указ № 56 от 1989 г. и накрая да внесе този имот като собственост в капитала на преобразувания публичен търговец при положение, че самата тя не е придобила собствеността върху земеделската земя по предвидения в закона ред; 4. Може ли да се приеме, че даден недвижим имот е включен в капитала на преобразуван от държавна фирма публичен търговец при положение, че същият не е включен поименно в баланса на съответната държавна фирма към момента на преобразуването й и че не съществува нарочен акт на принципала /компетентният държавен орган по чл.3 от ЗППДОбП /отм./, с който този имот изрично да се предоставя в уставния фонд на държавната фирма, а по-късно и в капитала на търговското дружество със 100 % държавен капитал; 5. Може ли да се извършва отчуждаване на част от парцел, обособен като регулационна единица при действието на З. /отм./ без наличието на графична част към заповедта, която индивидуализира частта, предмет на отчуждаването; 6. Може ли да се извърши отчуждаване по чл.95 от З. /отм./ от лице, което не е собственик на отчуждавания имот и в този смисъл отчуждаването по З. какъв способ за придобиване на собственост е- деривативен или оригинерен; 7. Може ли да се счита, че е извършено законно отчуждаване по реда на З. /отм./, без да е предоставено надлежно обезщетение на лицето, от чието имущество е отчужден имотът и става ли при тази хипотеза Държавата собственик на отчуждения имот и 8. Може ли да се придобива по давност след 21.11.1997 г. реална част от поземлен имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ във възстановими стари реални граници, който имот се намира в границите на населено място при положение, че въпросната част от него не отговаря на изискванията за минимална площ за образуване на самостоятелен парцел, респективно самостоятелно УПИ.
Твърди се противоречие със следните решения на ВКС: Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по т.д.№ 5 от 2011 г. на О. на ВКС по първия въпрос, решение № 65 от 18.04.2013 г. по гр.д.№ 769 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 51 от 11.03.2011 г. по гр.д.№ 4209 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 418 от 14.11.2010 г. по гр.д.№ 1104 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 457 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1591 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 77 от 09.03.2010 г. по гр.д.№ 4209 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 59 от 31.08.2012 г. по гр.д.№ 1115 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о и Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 1 от 1995 г. на ОСГК на ВКС- по втория въпрос; решение № 168 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 13 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 513 от 03.09.2011 г. по гр.д.№ 396 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 500 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 60 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 22 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1339 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 217 от 06.11.2013 г. по гр.д.№ 627 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 218 от 06.01.2012 г. по гр.д.№ 1508 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о.- по третия и четвъртия въпроси; решение № 358 от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 441 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 456 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 835 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 238 от 13.12.2013 г. по гр.д.№ 37 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 181 от 17.03.2009 г. по гр.д.№ 5979 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о.- по петия, шестия и седмия въпроси и решение № 470 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 691 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 21 от 29.01.2010 г. по гр.д.№ 798 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 280 от 2009 г. на Първо г.о. и решение № 348 от 21.04.2010 г. по гр.д.№ 4131 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 381 от 22.05.2009 г. по гр.д.№ 433 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 185 от 13.04.2009 г. по гр.д.№ 1508 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 122 от 04.03.2009 г. по гр.д.№ 4911 от 2007 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 649 от 23.06.2009 г. по гр.д.№ 1042 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 687 от 15.10.2009 г. по гр.д.№ 2166 от 2008 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 999 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 3141 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1109 от 09.12.2008 г. по гр.д.№ 3117 от 2007 г. на ВКС, Трето г.о. и решение № 1321 от 12.12.2008 г. по гр.д.№ 5490 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о.- по осмия въпрос.
В писмен отговор от 13.05.2014 г. пълномощникът на ответника по жалбата [фирма] оспорват същата като недопустима и неоснователна. В подкрепа на становището си се позовава на решение № 78 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 4543 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения ревандикационен иск за възстановена на ищците с решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ земеделска земя, въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като са били налице пречки по чл.10б от ЗСПЗЗ и чл.17а от ЗППДОбП /отм./ за възстановяване на собствеността върху процесната част от имот: след внасянето й в ТКЗС процесната част била отчуждена със заповед № 370 от 20.05.1981 г. за складова база на Комитета по туризма- ВТО „К.”, за отчужденият имот е бил съставен акт за държавна собственост от 16.09.1998 г., същият е бил заприходен в баланса и включен в капитала на държавната фирма [фирма] и на 02.03.1999 г. е преминала в собственост на купувача по приватизационната сделка и ответник по делото. По отношение на отчуждаването е прието, че за неговата валидност е без значение, че в заповедта за отчуждаване като бивш собственик на имота е посочен НПК„Г. Д.”, а не имената на лицата-собственици на имота преди внасянето му в ТКЗС. Тъй като реституцията на правото на собственост на този имот е извършена по-късно /с решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, влязло в сила на 28.04.1999 г. и решение на ПК от 25.01.2000 г./, съдът е приел, че ищците като наследници на бившия собственик на този имот имат правото по пар.6, ал.6 от ПЗР на ЗПППДОбП /отм./ на обезщетение, но не и на реално възстановяване на собствеността върху този имот.
С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното:
1. По първият посочен от касаторите правен въпрос /има ли право въззивният съд при спор за собственост на бивш земеделски имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ с решение на административен съд по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ, да осъществява косвен съдебен контрол върху това решение, респективно да не зачита неговото действие и противно на него да възприеме позицията, че земеделската реституция е осъществена незаконосъобразно поради наличие на пречка по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ/ няма противоречие между обжалваното решение и цитираното Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5 от 2011 г. на О. на ВКС. Приетото в това ТР се отнася до случаите на спор за собственост на бивша земеделска земя между лица, на които с решение на съд по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост и Държавата, респ.нейни правоприемници, спрямо които съгласно чл.298, ал.2 от ГПК решението за реституция също има сила на пресъдено нещо. Настоящият случай обаче не е такъв- касае се за спор между бивши собственици, в чиято полза е постановено решение на съд по реда на чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ и търговско дружество. Действително, това дружество е правоприемник на Държавата, но тъй като правоприемството е настъпило много преди реституцията на процесния имот /преобразуването на държавната фирма в акционерно дружество с държавно участие [фирма] е станало с решение на Председателя на Комитета по туризъм № 145 от 28.06.1991 г., от който момент съгласно чл.1 от ПМС № 201 от 1993 г. и чл.17а от ЗППДОбП /отм./ собствеността върху имотите, които са били включени в капитала на акционерното дружество се е трансформирала от държавна в корпоративна собственост /собственост на ТД/, докато решението по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ за реституция на имота в полза на ищците е влязло в сила на 28.04.1999 г./, дружеството не е обвързано от силата на пресъдено нещо на решението за реституция. Тоест, настоящият спор не касае разглежданата от ТР № 5 от 2013 г. на ОСГК на ВКС хипотеза на спор за собственост между: от една страна- бивши собственици на земеделски земи и от друга страна- Държавата или нейни правоприемници, на които съгласно чл.298, ал.2 от ГПК може да се противопостави силата на пресъдено нещо на решението за реституция. В случая ответното дружество е трето лице, което не е било участник в административното производство по издаването и обжалването на решението за реституция и на което това решение не може да се противопостави, поради което на основание чл.17, ал.2 от ГПК има право да оспорва законосъобразността на това решение. Съответно гражданският съд, пред който е висящ спорът за собственост, има право да се произнася инцидентно по валидността и материалната законосъобразност на това решение. В този смисъл е както обжалваното решение, така и практиката на ВКС и на Европейския съд по правата на човека: например решението от 15.11.2011 г. по делото „С. и К. срещу България” и решението от 28.05.2013 г. по делото „Н. и други срещу България”.
2. Вторият от поставените въпроси /представлява ли реализирано мероприятие по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ, а оттук и пречка за възстановяване на собствеността в стари, възстановими реални граници, включването на бивш земеделски имот, попаднал в границите на урбанизирана територия, в заводска площадка на дадено предприятие и ограждането му с ограда при положение, че същият е напълно свободен от застрояване и в него не са реализирани мероприятия измежду тези, визирани в пар.1в, ал.1 и ал.2 от ДР на ППЗСПЗЗ и в исковото производство с предмет ревандикация на този имот е приета експертиза, която изрично е установила възможността същият да бъде обособен като самостоятелна кадастрална единица/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на О. на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: с това решение съдът е приел, че ищците нямат право да си възстановят правото на собственост върху процесния имот, не защото той се включва в заводска площадка на дадено предприятие и е част от оградения двор на това предприятие, а защото е бил включен в капитала на ответното дружество по реда на чл.17а от ЗППДОбП /отм./, в който случай съгласно пар.6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ ищците имат право само на обезщетение, но не и на реално възстановяване на собствеността. Предвид на това и посочената от касатора съдебна практика, касаеща поставения от него въпрос /решение № 51 от 11.03.2011 г. по гр.д.№ 4209 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 418 от 14.11.2010 г. по гр.д.№ 1104 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 457 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1591 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 77 от 09.03.2010 г. по гр.д.№ 4209 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 59 от 31.08.2012 г. по гр.д.№ 1115 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о и Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 1 от 1995 г. на ОСГК на ВКС/ е напълно неотносима към конкретния случай.
3. Третият поставен правен въпрос /може ли Държавата да предостави правото на стопанисване и управление по смисъла на Н. /отм./ на бивша земеделска земя, включена в урбанизирана територия, на социалистическа стопанска организация, след това да предостави същото това право в уставния фонд на държавна фирма, регистрирана по реда на Указ № 56 от 1989 г. и накрая да внесе този имот като собственост в капитала на преобразувания публичен търговец при положение, че самата тя не е придобила собствеността върху земеделската земя по предвидения в закона ред/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: въззивният съд е приел, че ответното дружество е станало собственост на процесния имот като правоприемник на Държавата именно защото Държавата е била собственик на имота към момента на неговото включване в капитала на [фирма] през 1991 г., а не че Държавата не е била собственик на този имот, но въпреки това е можела да го включи в капитала на образуваното ТД с държавно участие. Поради това посочената съдебна практика по този въпрос /решение № 168 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 13 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 513 от 03.09.2011 г. по гр.д.№ 396 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 500 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 60 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 22 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1339 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 217 от 06.11.2013 г. по гр.д.№ 627 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 218 от 06.01.2012 г. по гр.д.№ 1508 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о./ също е неотносима към настоящото дело.
4. По четвъртият посочен въпрос /може ли да се приеме, че даден недвижим имот е включен в капитала на преобразуван от държавна фирма публичен търговец при положение, че същият не е включен поименно в баланса на съответната държавна фирма към момента на преобразуването й и че не съществува нарочен акт на принципала /компетентният държавен орган по чл.3 от ЗППДОбП /отм./, с който този имот изрично да се предоставя в уставния фонд на държавната фирма, а по-късно и в капитала на търговското дружество със 100 % държавен капитал/ няма противоречие между приетото от съда в обжалваното решение и приетото в посочените от касатора решения на ВКС:
4.1. В решение № 168 от 12.07.2013 г. по гр.д.№ 13 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о. и в решение № 513 от 03.09.2011 г. по гр.д.№ 396 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., е прието, че доказването на предпоставките за придобиване на имот от търговско дружество по чл.17а от ЗППДОбП /отм./, една от които е включването на имота в капитала на търговското дружество, може да се доказва в всички допустими от закона доказателствени средства, включително актове за държавна собственост, заприходяване в баланса, усвояване и реално използване от държавното предприятие. Същото е прието и в обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд- че включването на имота в капитала на ответното дружество е доказано от факта на предоставянето на имота за стопанисване и управление на В. „К.”, установено с представените акт за държава собственост № 11329 от 18.01.1983 г., акт за държавна собственост № 1164 от 16.09.1998 г. и от заприходяването му в баланса на [фирма].
4.2. В решение № 500 от 25.01.2012 г. по гр.д.№ 60 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о. е прието, че включването на предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие имот в капитала на преобразувано дружество става по силата на акта за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество, освен ако в този акт не е предвидено друго. Същото е прието и в обжалваното решение- че след като процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на В. „К.”, а впоследствие е бил включен в капитала на ДФ „К.”, то по силата на акта за преобразуването на ДФ в АД имотът е станал собственост на [фирма], а впоследствие на приватизираното [фирма]. Това е установено по делото от актове за държавна собственост № 11329 от 18.01.1983 г. и № 1164 от 16.09.1998 г., решение от 19.07.1990 г. на Софийския градски съд за регистриране на ДФ „К.”, решение № 145 от 28.06.1991 г. на Председателя на Комитета по туризма, решение за регистрация на АД от 29.10.1991 г. на Софийския градски съд по ф.д.№ 14 678 от 1991 г., извлечение от баланса на АД „К. от 30.04.1998 г. и други.
4.3. Решение № 22 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1339 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. касае коренно различна фактическа обстановка: по него е установено, че липсват доказателства Министърът на образованието, науката и технологиите да е изразил по предвидения в закона ред воля за включване на имота в капитала на търговското дружество, тъй като в заповедта му било посочено, че в капитала се включват активите и пасивите на държавното предприятие по баланса към 31.12.1992 г., а процесният имот не е бил заприходен в баланса на държавното предприятие към този момент, а е бил предоставен за стопанисване и управление след този момент. Настоящият случай не е такъв: видно от акта за държавна собственост № 11329 от 18.01.1983 г., процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на ВТО „К.” още преди преобразуването му в ДФ през 1990 г. и в АД през 1991 г., поради което е станал собственост на [фирма] по силата на акта за преобразуване.
4.4. Решение № 217 от 06.11.2013 г. по гр.д.№ 627 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о. също касае различна фактическа обстановка: касае имот, за който не е имало доказателства към момента на преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество процесният имот да е бил включен в баланса на държавното предприятие. По настоящото дело това не е така: от актовете за държавна собственост и представения баланс е безспорно установено, че към момента на преобразуването на ВТО „К.” в ДФ и в последствие в ЕАД процесният имот е бил включен в баланса на държавното предприятие.
4.5. В решение № 218 от 06.01.2012 г. по гр.д.№ 1508 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че при липса на баланс и разделителен протокол е правилен изводът на въззивния съд за недоказаност на предпоставките на чл.17а от ЗППДОбП /отм./. Това решение е неотносимо към настоящото дело, по което има многобройни доказателства за включването на имота в баланса на ДФ, а впоследствие- в капитала на [фирма], включително актове за държавна собственост, баланс, информационен мемоландум и други.
5. Петият поставен въпрос /може ли да се извършва отчуждаване на част от парцел, обособен като регулационна единица при действието на З. /отм./ без наличието на графична част към заповедта, която индивидуализира частта, предмет на отчуждаването/ е напълно неотносим към настоящото дело, по което със заповед № 370 от 20.05.1981 г. не е отчуждена част от парцел, а част от имот по кадастрален план /част от имот пл.№ 425, кв.12 по кадастралния план на С. индустриална зона на [населено място] от 1973 г./, по което въззивният съд не е приел и действително не може да се приеме, че заповедта за отчуждаване няма графична част при положение, че препраща към регулационния план /в заповедта за отчуждаване е посочено, че се отчуждава част от имот пл.№ 425, която вече е включена в границите на парцела, отреден за площадка на складова база на Комитета за туризъм- ВТО „К.”-П., който парцел XV е отразен графично в самия регулационен план на С. индустриална зона на [населено място], одобрен със заповед № 57 от 03.02.1973 г. и изменен със заповед № 733 от 24.03.1981 г./ и по което е безспорно установено от съдебно-техническите експертизи, че претендираният имот е част от стар имот пл.№ 425 /в този смисъл т.6 от заключение на в.л.инж.Г. Разслабенов от 15.02.2012 г./. Липсва основание за допускане на касационно обжалване по този въпроси и тъй като посочените от касаторите решение № 358 от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 441 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 456 от 30.06.2010 г. по гр.д.№ 835 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 238 от 13.12.2013 г. по гр.д.№ 37 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 181 от 17.03.2009 г. по гр.д.№ 5979 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о. не касаят случаи на отчуждаване на част от парцел без графична част към заповедта за отчуждаване и поради това в тях няма произнасяне по горепосочения правен въпрос и съответно няма как да има противоречие по този въпрос между тези решения на ВКС и обжалваното решение.
6. По шестия въпрос /може ли да се извърши отчуждаване по чл.95 от З. /отм./ от лице, което не е собственик на отчуждавания имот и в този смисъл отчуждаването по З. какъв способ за придобиване на собственост е- деривативен или оригинерен/ няма противоречие между обжалваното решение и представената от касаторите практика на ВКС: В решението на Пловдивския окръжен съд няма изрично произнасяне по въпроса дали със заповед № 370 от 20.05.1981 г. процесният имот е бил отчужден от несобственик или от тогавашния собственик и какъв способ за придобиване е отчуждаването. В посочената от касаторите съдебна практика по този въпрос /решение № 358 от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 441 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 456 от 30.06.2010 г. по гр.д.№ 835 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 238 от 13.12.2013 г. по гр.д.№ 37 от 2013 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 181 от 17.03.2009 г. по гр.д.№ 5979 от 2007 г. на ВКС, Първо г.о./ такива въпроси също не са разглеждани и разрешените с тези решения граждански спорове не касаят случаи на отчуждаване на имот от лице, което не е собственик на отчуждения имот.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че по делото не е установено отчуждаването да е извършено от лице, което не е собственик. Напротив, видно от установеното в решение от 23.04.2001 г. по гр.д.№ 2825 от 1995 г. на Пловдивския окръжен съд и решение № 2323 от 28.02.2006 г. по гр.д.№ 1647 от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о., към момента на отчуждаването със заповедта от 20.05.1981 г. имот пл.№ 425 е бил собственост на юридическите лица, които са посочени в заповедта за отчуждаване № 370 от 20.05.1981 г. като собственици на имота: НПК „Г.Д.” и О., правоприемник по силата на ПМС № 35 от 1959 г. и ПМС № 43 от 1960 г. на Р.- [населено място], който от своя страна е бил признат за собственик на имота с нотариален акт № 129 от 11.08.1953 г. на основание чл.73 от П. /отм./. Съгласно чл.39 от З. /отм./ в редакцията му преди изменението с ДВ бр.54 от 06.07.1956 г. и чл.74а от З. /отм./, Р.- [населено място] е придобил правото на собственост върху имота по силата на самия улично-регулационен план, одобрен със заповед № 3350 от 02.05.1953 г., отреждащ имота за търговска база на Р. и със заемането на този имот преди 1956 г. Съгласно действащата към онзи момент правна уредба /чл.39 от З./ заплащането на обезщетение за отчужден по силата на улично-регулационен план имот не е било елемент от фактическия състав на придобиването на собствеността върху отчуждения имот.
Неоснователно се е твърдяло от ищците, че отчуждаването е следвало да бъде извършено и обезщетението да бъде заплатено на бившите собственици /собствениците на земята преди внасянето й в блок на ТКЗС/: съгласно чл.10, ал.4 от Примерния устав на ТКЗС от 1968 г. отчуждаването на земи, включени в блок на ТКЗС, се извършва от ТКЗС, а не от бившите собственици и определеното за отчуждения имот обезщетение се внася във фонд „Разширяване и техническо усъвършенстване” на това ТКЗС.
7. Седмият посочен въпрос /може ли да се счита, че е извършено законно отчуждаване по реда на З. /отм./, без да е предоставено надлежно обезщетение на лицето, от чието имущество е отчужден имотът и става ли при тази хипотеза Държавата собственик на отчуждения имот/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: По този въпрос няма произнасяне нито в решението на Пловдивския районен съд, нито в решението на Пловдивския окръжен съд, а и съдът не е бил длъжен да се произнесе по него при положение, че до приключване на делото пред въззивната инстанция ищците не са възразили, че за отчужденият със заповед № 370 от 20.05.1981 г. имот не е било заплатено обезщетение на бившите собственици НПК „Г.Д.” и О. и поради това отчуждаването с тази заповед няма вещно-прехвърлително действие. Тоест, този въпрос не е стоял за разглеждане от съда до приключване на делото пред въззивната инстанция. Възраженията на ищците срещу горепосочената заповед от 20.05.1981 г. са били направени в писмената защита на адвоката им пред първата инстанция и те са били единствено в смисъл, че тази заповед касае друг имот /имот пл.№ 425/, а не процесния стар имот пл.№ 317, че от заповедта не може да се установи коя част от бившия имот пл.№ 317 се отчуждава и че за отчуждения имот не са били обезщетени собствениците на земята от преди включването й в ТКЗС /а както бе посочено по-горе съгласно чл.10, ал.4 от Примерния устав на ТКЗС от 1968 г. отчуждаването на земи, включени в блок на ТКЗС, се извършва от ТКЗС, а не от бившите собственици и определеното за отчуждения имот обезщетение се внася във фонд „Разширяване и техническо усъвършенстване” на това ТКЗС/. В писмената защита, а и до приключване на делото пред въззивната инстанция, обаче ищците не са възразили, че извършеното на основание заповедта от 20.05.1981 г. отчуждаване няма вещно-прехвърлително действие съгласно нормите на З. /отм./, тъй като по делото липсвали доказателства за заплащане на обезщетение на юридическите лица, от които имотът е бил отчужден с тази заповед- НПК „Г.Д.” и О..
8. Осмият посочен правен въпрос /може ли да се придобива по давност след 21.11.1997 г. реална част от поземлен имот, реституиран по реда на ЗСПЗЗ във възстановими стари реални граници, който имот се намира в границите на населено място при положение, че въпросната част от него не отговаря на изискванията за минимална площ за образуване на самостоятелен парцел, респективно самостоятелен УПИ/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: въззивният съд въобще не се е произнесъл по направеното от ответника евентуално възражение за придобивна давност, тъй като е приел, че са налице други основания за отхвърляне на предявения срещу този ответник иск за собственост. Поради това няма как да е налице противоречие между това негово решение и посочената от касаторите практика по въпроса, касаещ възражението за придобивна давност.
С оглед на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят направените от ответното дружество разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 850 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 498 от 13.03.2014 г. по гр.д.№ 2297 от 2013 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Надежда Т. Л., А. Н. Н., Р. Н. Н., И. Т. С., А. П. П., Б. К. Б. и Т. А. Б., всички със съдебен адрес: [населено място], ул.”4-ти януари” № 34А, чрез адв.И. Б. да заплатят на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл.78 от ГПК разноски по делото пред ВКС в размер на 850 лв. /осемстотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.