О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
София, 17.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.05. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3995 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1271 от 25. 06. 2013 год., по в.гр.д.№ 1426/2013 год., с което е потвърдено решение № 7955 от 29.11.2012 год., по гр.д.№ 12 575/2010 год. на Софийски градски съд в частта за уважаване на предявения от А. Д. П. срещу касатора, като ответник, пряк иск по чл. 226, ал.1 КЗ за сумата 25 000 лева, обезщетение за причинените и неимуществени вреди от настъпило на 20.03.3008 год. пътно – транспортно произшествие.
С касационната жалба е въвдедено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на предпоставките на закона за ангажиране пряката отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента за обезщетяване увредените от действията на последния, като водач на моторно- превозно средство, трети лица, позовавайки се на разпоредбите на чл.257, ал.1 и ал.2 КЗ, на § 1, т.4 от ПЗР на КЗ, на чл.267, ал.1 КЗ и на чл.223, ал.1 КЗ.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, които обобщени са: 1. „Как следва да се прилага разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, във вр. с т.7 на ППВС № 17/63 год. относно критериите за определяне размера на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия?”; 2. ”Носи ли отговорност пред увредените лица застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, ако застрахованият делинквент е починал при извършването на деликта?”; 3. „Противоречи ли решението на съда при уважен иск срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” с постановките в т.9 на ППВС № 7/78 година, когато застрахованият делинквент не носи гражданска отговорност, поради липса на правосубектност?”.
Като израз на поддържаното противоречие са посочени ППВС № 7/78 год. и ППВС № 17/63 год..
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Формулираните от касатора правни въпроси следва да се приемат за значими за крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като уважавайки пряката искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента, който, последен, в качеството си на водач на моторно-превозно средство е предизвикал процесното пътно произшествие, въззивният съд е отрекъл да е основателна твърдяната с отговора на исковата молба недопустимост на иска, поради липса на правосубектност на същия, обусловена от смъртта му, настъпила в резултат на същия този пътен инцидент.
Изложени са съображения, че доколкото със самото осъществяване на деликта се поражда и гражданската отговорност за делинквента, функционално обвързана от която е отговорността на застрахователя му по застраховка „Гражданска отговорност”, то смъртта на същия е факт правноирелевантен към това имущественото задължение, обективирано в застрахователния договор – да бъдат обезщетени увредените лица за понесените от тях вреди.Затова, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт сама по себе си настъпилата от процесното ПТП смърт на водача на увреждащия л.а. „Рено –М.” с ДК№ СА 8779 КА – К. Г. не би могла да доведе както до погасяване функционалната отговорност на ответника, като негов застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, или до освобождаването му от отговорност, така и до погасяване самото пряко право на обезвреда на пострадалото лице.
Погасителният ефект по отношение деликтното право на увреденото лице, респ. на произтичащото от него пряко право, както последователно се приема в правната доктрина и в практиката на ВКС, настъпва единствено при извършено плащане на дължимото обезщетение било от застрахователя на делинквента, било от самия делинквент, съотв. неговите наследници, но не такъв е разглежданият случай.
Що се касае до въведеното от ответното АД защитно възражение за съпричиняване на вредата,Софийски апелативен съд, приемайки го за основателно, след обстоен анализ на доказателствения материал по делото относно механизма на процесното ПТП е определил приноса на пострадалата на 25%.
Съобразено така доказаното наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване налага да бъдат обсъдени въведените от касатора селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая твърдяното противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС отсъства, тъй като въззивният съд е разрешил поставените правни въпроси в пълно съгласие със същата, според която / т.9 на ППВС № 7/78 год./отговорността на застрахователя е функционална и обусловена от основанията за отговорност на самия застрахован. Затова само в случаите, при които последният не следва да отговаря пред пострадалото лице – например при форсмажорни обстоятелства, не дължи обезщетение и застрахователят.
Същото се отнася и за съответствието на възприетото от Софийски апелативен съд разрешение на въпроса, свързан с приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД с т.7 на ППВС № 17/63 год., според задължителните указания в която, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване.
Що се касае до определяне конкретния принос на увреденото лице, то критерият е изрично посочен освен в т.7 на ППВС № 17/63 год., така и във формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 98 от 24.06.2013 год., по т.д.№ 596/2012 год. на ІІ т.о. и № 33/04.04.2012 год., по т.д.№ 172/2011 год. и с тях решаващият състав на въззивния съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид не вината на пострадалата, а причинната връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, т.е. доколко осъществените от нея действия са допринесли за същия и степента, до която са повлияли.
При наличие на създадена задължителна практика селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо. Отделен в случая остава въпросът, че то е останало и неаргументирано от касатора, тъй като възпроизведен единствено законовия му текст, не отговаря на разясненията в т.4 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1271 от 25. 06. 2013 год., по в.гр.д.№ 1426/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: