О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
София, 20.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.05.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4333 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1651 от 31. 07.2013 год., по в.гр.д.№ 1 643/2013 год., с което е след отмяна на решението на Софийски градски съд № 932/ 11. 02. 2013 год., по гр.д.№ 14673/ 2011 год. в частта за отхвърляне на предявения срещу касатора, като ответник, пряк осъдителен иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над присъдените 20 000 лв., до 48 000 лева, заедно със законната лихва, начиная от датата на непозволеното увреждане – 10.07.2010 год. до окончателното и изплащане и е осъден същия да заплати на В. М. Р. от [населено място] допълнително и сумата 28 000 лева, обезщетение за причинените му неимуществени вреди в общ размер от 48 000 лв., настъпили в резултат на ПТП на 10.07.2010 год. и е оставено в сила горепосоченото първоинстанционно решение в останалата му осъдителна част.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че между него и делинквента е налице валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Гражданска отговорност”, като счита, че при въведеното с отговора на исковата молба изрично възражение за отсъствие на застрахователен интерес за последния, доказателствената тежест е на ищеца, което обстоятелство въззивният съд не е съобразил.
Изложени са и съображения, че присъденото обезщетение за обезвреда в определения от въззивния съд размер не съответства на принципа за справедливост, установен с чл.52 ЗЗД, тъй като е силно завишено.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като макар и твърде непрецизно са определени и значимите за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право – за разликата между сключване на застрахователен договор и наличие на действащ застрахователен договор и за приложението на чл.52 ЗЗД.
Като израз на визираното противоречие по първия от тях са посочени решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 831/18.12.2010 год. на ІV г.о.и № 261/31.03.2010 год. на ІІІ г.о. , а по втория- № 59/ 29.04.2010 год. на ІІ т.о.; № 532/24.06.2010 год. , по гр.д.№ 1650/2009 год.; № 377/22.06.2010 год., по гр.д.№ 1381/2009 год. на ІV г.о.; № 832/ 10.12.2010 год., по гр.д.№ 593/2010 год. на ІІІ г.о.; № 656/2008 год. на ІІ т.о. ; ППВС № 4/68 год. и др., като се поддържа, че съобразно тази практика при тежки телесни повреди са присъдени по- нисък размер обезщетение от определения по настоящето делото на ищеца, както и че настъпването на икономическа криза в страната налага различна от възприетата от Софийски апелативен съд преценка на икономическата конюнктура, като своеобразен критерии, възприет в задължителната практика на ВКС за относим към размера на следващите се за обезвреда суми.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни оплаквания, излагайки подробни съображения за наличие на предпоставките на чл. 226, ал.1 КЗ.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което предявения от ищеца пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ е уважен за сумата общо от 48 000 лв., въззивният съд е приел, че съобразно тежестта и характера на уврежданията на ищеца, претърпените от него болки и страдания, вкл. с оглед извършената гръдна операция, тяхната продължителност и интензитет, проведеното болнично лечение, прогнозите за физическото му здраве, липсата на възможност да се прецени състоянието на перонеалния нерв към момента, справедливо по см. на чл.52 ЗЗД се явява обезщетението от 48 000 лв..
Като неоснователно е преценено защитното възражение на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение между страните, поради отсъствие на застрахователен интерес за застрахования. Позовавайки се на разпоредбата на чл.257, ал.2 КЗ и кръга на застрахованите лица по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил правен извод, че за подписалия застрахователната полица В. Д. Т., който като собственик на застрахования автомобил е задължен по закон- чл.259, ал.1, т.1 КЗ да е застрахован по този вид имуществена застраховка, то несъмнено изискуемият се за валидността на застрахователния договор правен интерес е налице. Обстоятелството, че в застрахователната полица е изрично отразено, че сумата по застрахователната премия е изцяло заплатена при сключване на договора, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е достатъчно, предвид характера на разписка на документа в тази му част, за да се приеме, че договорът е породил правното си действие. Що се касае до своевременното или не превеждане на заплатената застрахователна премия на самия застраховател, когато тя е престирана на застрахователен брокер, този факт е ирелевантен за действителността на застрахователния договор по отношение на застрахования, предвид въведената с чл.153, ал.3 и чл.155, ал.1 КЗ фикция,че в разглежданата хипотеза опосреденото плащане се счита за осъществено на застрахователя.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага извод, че само вторият от поставените от касатора правни въпроси, като обуславящ изхода на конкретното дело е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия този въпрос е неоснователно позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Общия размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди е определено от въззивния съд в пълно съгласие с постановките на ППВС № 4/68 год., възпроизведени и в останалите цитирани с касационната жалба съдебни актове на ВКС, постановени при действащия ГПК, според които понятието „справедливост” не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за причинените му неимуществени вреди в съответствие с установения от законодателя в чл.52 ЗЗД принцип. Последните, примерно изброени в посочената задължителна практика на касационната инстанция, по начин, позволяващ наред с други, от значение за физическото и емоционално състояние на лицето, които преценени от решаващия съд, да очертаят онзи необходим и достатъчен паричен еквивалент, обезвъзмездяващ увреденото лице, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на обществото са съобразени от СГС, поради което твърдяното отклонение от задължителната практика на касационната инстанция в случая отсъства.
Що се касае до доводите на касатора, свързани с преценка на икономическата обстановка, като своеобразен критерии при прилагане принципа за справедливост и основани на ноторно съществуващата към релевантния за спора момент икономическа криза в страната и нивата на застрахователно покритие, според действащата нормативна уредба, то следва да се посочи, че последните, наред с официалните данни за средна работна заплата, ниво на инфлация и пр. са само индиция за конкретното икономическо състояние в държавата които несъмнено, поради паричния характер на обезщетението, дължимо за репарация на неимуществените вреди от непозволено увреждане следва да бъдат отчетени при определяне размера му, доколкото е фактор, оказващ въздействие върху общественото разбиране за справедливост.
От гореизложеното следва, че доколкото различния размер обезщетения, присъдени за понесени неимуществени вреди в цитираната практика на ВКС, се дължи именно на различните факти, обстоятелства и ангажирани доказателства във вр. с посочените по- горе критерии по конкретните дела, а не на различно приложение на чл.52 ЗЗД и възприемане на установения с него принцип на справедливост, твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице – арг. от т. 2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които при този изход на делото в касационната инстанция и се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но само, ако е доказала реалното им извършване и то по конкретното дело, което в случая не е осъществено. От приложения договор за правна защита и съдействие с дата 10.10.2012 год. е видно единствено, че е заплатено възнаграждение в размер на 5 000 лв. на адв. Р.М. – САК „за процесуално представителство пред ВКС”, но без да е конкретизирано делото, за което то е относимо . Следователно при липсата на доказателства, че тази сума е заплатена именно във вр. с процесуалното представителство по настоящето дело – т.д.№ 4333/13 год., по което е изготвен отговор на касационната жалба, искането се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е обстоятелството, че и в приложеното пълномощно не е конкретизирано делото, за което същото е издадено.
Мотивиран от горното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1651 от 31. 07.2013 год., по в.гр.д.№ 1 643/ 2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.