О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
София, 24.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3762 /2013 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ З. Р. М., упражняващ търговска дейност под фирма „М.-90-З. М.”, [населено място], чрез пълномощника му адв.М. Ц., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 255 от 20.05. 2013 год., по в.гр.д.№ 158 /2013 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Хасковския окръжен съд № 68 от 01. 11.2012 год., по гр.д.№ 167/2010 год. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма] , [населено място] обективно съединени искове: по чл.285 ЗЗД за заплащане на сумата 104 435.28 лв., по договор за поръчка, сключен между страните относно строеж на сграда в собствен на ответника поземлен подробно описан поземлен имот, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.08.2010 год. до окончателното и изплащане и по чл. 266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД – частично предявен за сумата 400 000 лева от общо дължимите 558 219 лв. -неизплатено възнаграждение по договор за извършване на СМР, тяхното подготвяне и опазване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2010 год. до окончателното и изплащане и в частта за обезсилване решението на Х. по предявения при условията на евентуалност, иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за сумата 400 000лв., представляваща част от общо дължимите 558 219.65 лв., с която ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца по повод строеж на сграда в собствения на същия недвижим имот, идентификатор № 77195.710.194 в [населено място] и прекратяване на производството по същия, като недопустимо, като в тежест на ищцовата страната са поставени и деловодните разноски на ответното търговско дружество, възлизащи в общ размер от 5000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280,ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното и процесуално право : 1.„Може ли договора за поръчка да бъде сключен в устна форма?”; 2. „Може ли договора за поръчка да предхожда сключването на друг договор- например договор за строителство срещу обезщетение с част от построеното и дължи ли се възстановяване на разходите по договор за поръчка, когато не се е стигнало до сключване на последващия договор?”;3.” В каква форма трябва да се предяви евентуалния иск и трябва ли същият да отговаря на изискванията на първоначалния иск?”; 4. Следва ли за същия да се внася отделна държавна такса?”.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на искането за допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за недоказано твърдението в исковата молба, че преди започване строежа на обект ”Комплексна жилищна сграда с търговски център „С. билдинг” в [населено място] между ищеца, като ЕТ и ответното търговско дружество е съществувало валидно правоотношение по друга облигационна връзка – договор за поръчка, поради което е отрекъл да е налице основание за ангажиране договорната отговорност на последния по реда на чл.285 ЗЗД до размера на претендираната сума.
Счетено е, че упълномощаването, като едностранна сделка, очертава параметрите на учредената на пълномощника представителна власт, поради което доколкото от съдържанието му не би могло да се изгради правен извод за поетото от упълномощителя задължение за заплащане на разноските по извършване на действията, за които то се издава, нито се установява в хода на процеса да са постигнати между страните уговорки – писмени или устни, че действията, които ищецът има право да извърши са за сметка на ответното ЮЛ – търговец, то същото касае различни от релевираните с исковата молба правоотношения между страните и не може да обоснове правен извод, че претендираните суми са дължими на заявеното основание. По аналогични съображения – липса на установена от ищеца, при условията на пълно и главно доказване процеса, при така събраните доказателства,облигационна връзка между страните, породена от сключен помежду им договор за изработка – възложени от ответника за изпълнение на конкретни по вид и обем СМР на ищеца, както и евентуално приемане на изработените от последния от страна на възложителя, Пловдивският апелативен съд е приел за недължима и сумата претендирана като неизплатено възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД. По отношение на разгледания от Х. евентуален иск, черпещ своето правно основание в чл.59, ал.1 ЗЗД решаващият състав на въззивния съд е прекратил производството, като недопустимо, излагайки подробни съждения за липса на надлежно предявена искова претенция за неоснователно обогатяване както с първоначалната искова молба, така и с допълнителната искова молба на ЕТ М. и отсъствие на процесуална възможност за предявяване на този субссидиарен иск устно в хода на делото пред Х., под формата на изменение на първоначалните искови претенции, но запазвайки и последните, така както вече са били заявени.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че доколкото с обжалвания съдебен акт не е отречен нито неформалния характер на договора за поръчка, нито принципната възможност същият да бъде валидно сключен устно или чрез конклудентни действия, а е прието, че твърдяната облигационна връзка, породена от договор за поръчка е останала недоказана от ищеца, комуто е доказателствената тежест, то първият от поставените от касатора материалноправни въпроси е неотносим към постановения краен правен резултат, поради което не може да обоснове наличие на общата основна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до втория формулиран въпрос, той въобще не е бил предмет на обсъждане от Пловдивския апелативен съд, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС релевантен за допускане на касационното обжалване правен въпрос, разрешен с обжалвания съдебен акт е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор, очертан от ищеца с въведените с въведените основание и петитум е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд и се явява от значение за крайния изход на делото, но не и за правилността на обжалваното решение, какъвто не е характерът на поставения от касатора.
Отделено от това е необходимо да се посочи, че разрешаването на същия този въпрос, така както е формулиран, всякога е въз основа на конкретните факти и обстоятелства по отделното дело и ангажираните от страните доказателства, предвид въведената с чл.9 ЗЗД свобода на договарянето и отсъствие на изрична законова забрана.
Не обосновават, съобразно цитираните задължителни разяснения по приложението на чл.280, ал.1 ГПК на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване по приложно поле и формулираните от касатора въпроси на процесуалното право. Първият от тях, освен това е и изцяло доктринерен, като отговорът му се съдържа в самия закон и във всяко издание на учебника по „Българско гражданско процесуално право” на проф. Ж. С., с който въззивният съд е съобразил изцяло процесуалните си действия по преценка допустимостта на разгледания от Х. евентуален иск.
Само за прецизност е необходимо да се отбележи, че в случая е недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът бланкетно се позовава. Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, то не отговоря на вложеното от законодателя съдържание в същото, подробно разяснено в т.4 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС и съставът на касационната инстанция, който при отсъствие на основаната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК въобще не дължи произнасяне по въведените критерии за селекция, не дължи и на това основание обсъждането му.
Отделен е въпросът, че при наличие на задължителна съдебна практика , по отношение на която не е доказана обществена или правна необходимост от осъвременяване, критерият по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не би могъл да се приложи.
В случая, с постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС № 107 от 11.09.2009 год., по т.д.№ 557/2008 год. на ІІ т.о. и № 59 от 06.03.2014 год., по гр.д.№ 4617/2013 год. на ІV г.о., служебно известни на настоящия съдебен състав, е даден задължителен за съдилищата в страната отговор на първия от материалноправните въпроси на касатора, с който въззивния съдебен акт е съобразен и който е в смисъл, че за действителността на договора за поръчка не се изисква писмена форма и доколкото валидността на последния не е обусловена от спазване изискване за форма, то волеизявленията на страните могат да бъдат и в резултат на конклудентни действия, но подлежащи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства.
Трайно непротиворечивата практиката на съдилищата по втория процесуалноправен въпрос, изразена и в служебно известното на състава на второ т.о. на ВКС определение № 276 от 25.04.2003 год. , по гр.д. № 34/2003 год. на ІV г.о. на ВКС, което от своя страна налага извод, че и на това основание – отсъствие на конкретно посочена от касатора процесуална разпоредба, която да се нуждае от корективно тълкуване, водеща до отстраняване на конкретна неправилна съдебна практика по приложението и, поддържания от него в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не намира приложение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, при отсъствие на възражение от касатора по чл.78, ал.5 ГПК, следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 1000 лева / хиляда лева/, реалното плащане на която, като адвокатско възнаграждение на адв. М.К.- Х., е удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие от 18. 09.2013 год..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 255 от 20.05. 2013 год., по в.гр.д.№ 158 /2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЕТ З. Р. М., упражняващ търговска дейност под фирма „М.-90-З. М.”, [населено място] да заплати на [фирма] ,гр.Х. сумата 1000 лв./ хиляда лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: