О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
София, 25.06. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3170 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 39 от 13.01.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 884 /2013 г., в частта, с която е потвърдено решение № 588 /12.06.2013 г. по гр.д. № 7820 /2011 г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен иск на [община] срещу [фирма] с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че [община] е собственик на сграда с предназначение трафопост „Д. Х.” като съвкупност от едноетажна сграда със ЗП 29 кв.м. и енергийно съоръжение с посочен идентификатор, находящ се в поземлен имот с посочен идентификатор в [населено място], ЦГЧ , на основание § 7,ал.1,т.7 ПЗР З..
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва допустимостта на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Третото лице – помагач на страната на ответника [фирма] не изразява становище.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
В. съд е приел за установено от фактическа страна: че от представения акт за държавна собственост на трафопоста от 1995 г. е установено, че е построен през 1966 г. Въз основа на съдебно – техническа и икономическа експертиза (СТИЕ) е установено, че процесният трафопост се води в инвентарните книги на ответното дружество като сграда с посочен инвентарен номер и дата на придобиване през 1972 г. От представен паспорт на Поделение „Електроснабдяване”, [населено място], в който са посочени подробни технически характеристики на обекта, се установява, че процесният трафопост е въведен в експлоатация през 1966 г. [фирма] е образувано на 07.11.1991 г.. В него е включено и предприятия „Електроснабдяване” – П.. Установено е преобразуването на [фирма] до [фирма]. От комплексна С. е установено, че процесният трафопост е съществувал като сграда, машини и съоръжения при влизане в сила на З. в инвентаризационните описи и баланса на дружествата ТД „Електроснабдяване” – П., а после и Н. ЕАД и Е. Столично ЕАД като актив. Т. обслужва 313 потребители, притежаващи имоти на територията на област П.. В Държавен архив П. е съхранен баланс на [фирма], „Електроснабдяване” – клон П. към 31.12.1991 г., от който е видно, че притежава Д. на посочена стойност, но не се съхраняват сметки 201, 203. и 204 към 1991 г., т.к. съгласно Закона за счетоводството е изтекъл срокът за съхраняване на тези документи и само от балансовата не стойност не може да се направи извод дали процесният трафопост е включен в баланса. Единствените съхранени документи са инвентарни книги с период на създаване от 1948 до 2000 г. Процесният трафопост се води в тях с посочен инвентарен номер и дата на придобиване 1972 г. В сметка 204 при ответното дружество процесният трафопост се води с дата на придобиване през 1966 г. От показанията на свидетеля С. Т. А., работещ в ответното дружество и в предхождащите го дружества – праводатели се установява, че процесният трафопост се обслужва и поддържа от ответното дружество.
При тези изводи и въз основа на чл.4,ал.1 от Закона за електростопанството (отм. 1999 г.) въззивният съд е приел, че трафопостът съставлява част от енергийната система на страната и не е обект от техническата инфраструктура на [община]. По смисъла от чл.68 ЗЕЕЕ (отм.). Дейностите в енергетиката са били изключителен държавен приоритет. Към момента на изграждането му през 1966 г. трафопостът е бил енергиен обект със статут на общонародна собственост. Съгласно чл.2,ал.1 от ЗЕ (отм. 1999 г.) електрическите уредби и мрежи са държавна собственост. Легално определение на понятието електрическа мрежа е дадено с § 3 ДР ЗЕ (отм..). Следователно по силата на чл.2 ЗЕ (отм.) трафопостът като част от електрическата мрежа е държавна собственост. По делото не са представени доказателства процесният трафопост да попада в изключенията на чл.2,ал.2 ЗЕ (отм.). Следователно трафопостът не е част единствено от енергийната инфраструктура на [община], поради което първата предпоставка на § 7,т.7 ПЗР З. не е налице. Не е налице и втората предпоставка на разпоредбата. По силата на чл.12 ЗЕ (отм.) Дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент се извършва от електропроизводствени и електроснабдителни организации към Асоциация „Енергетика”, следователно щом със закон е възложено на определени правни субекти да осъществяват дейността по чл.12, то обектите, служещи за извършването им, които са изключителна държавна собственост, следва да се считат предоставени на тези субекти по силата на закон и без изричен акт за това. Като част от мрежата и процесният трафопост е предоставен за ползване и стопанисване. В. съд се е позовал на решение № 150 от 07.05.2012 г.. по гр.д. № 1052/2011 г., на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК за това че липсата на писмени доказателства, че процесният трафопост е включен в уставния фонд на държавна фирма или в капитала на търговско дружество не означава, че е собственост на ищеца.. Приел е, че при регистрацията на [фирма] съгласно чл.15 от Разпореждане № 46 /07.11.1991 г. на МС то поема всички активи и пасиви на описани държавни предприятия. Съгласно практиката на ВКС е достатъчно имотът да е отразен в инвентарните книги, за да се счита, че същият е собственост на предприятието. Съгласно чл.58 ЗЕЕЕ и § 4 от действащия ЗЕ енергийни обекти следва да са собственост на юридически лица, лицензирани да извършват дейности в енергетиката, поради което ответното дружество е собственик на процесния трафопост по силата на закона, а не с оглед на счетоводните записвания. В. съд е приел също, че правилото на ал.2 на § 7 ПЗР З. представлява допълнение към нормата на ал.1, с нея не се преуреждат с обратна сила вече уредени правни последици, а се доизяснява правилото на ал.1.
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
І материалноправни:
1.1 При наличие на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на чл. (всъщност §).7,ал.1,т.7 и ал.2 ПЗР З., обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г.
Въпросът не е обуславящ, т.к. въззивният съд не е приел това, което се твърди, а обратното – че не е установено наличието на положителните и липсата на отрицателните предпоставки, предвидени в § 7 ПЗР З..
Този въпрос всъщност е за основателността на иска и не представлява отделен правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а твърдение за неправилност на въззивното решение.
1.2 Ако енергийният обект – трафопост обслужва само обекти от територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7,ал.1 ПЗР З., дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
Въпросът има значение за спора, но не е обусловил решаващия извод за неоснователност на иска, който се основава на §7,ал.2 ПЗР З. – че трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление на праводателя на ответника, за което са събрани доказателства по делото : заключението на СТИЕ, инвентарни книги, паспорт на съоръжението, отразеното в А. от 1995 г.
ІІ процесуалноправни:
2.1. Допустимо ли е при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., съдът да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция и това става по силата на Закона за енергетиката (отм.).
2.2. След преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете и конкретно спорният трафопост в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на З. – 17.09.1991 г., респективно ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса като оборотна ведомост, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на Д., решения и заповеди и др. документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост към 17.09.1991 г..
Жалбоподателят твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на решение № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., и на решение № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК с което е прието, че записването като актив в търговските книги на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен за стопанисване и управление на това държавно предприятие.
2.3. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за установен определен положителен факт – включване на трафопоста в баланса на ДП „Електроснабдяване” – П. без да изследва факта на заприходяване на обекта в баланса на държавното предприятие (при спор между страните за това обстоятелство) и след като по делото са налице категорични данни от събраните доказателства, че спорният обект не се води като актив (сгради и земя) към 17.09.1991 г.
Въпросите не са обуславящи, доколкото в случая предоставянето за стопанисване и управление е установено със заключения на СТИЕ, с инвентарни книги, паспорт и А. от 1995 г., в който е отбелязано предоставянето на ДП „Електроснабдяване – П.” през 1966 г., а не въз основа на счетоводни записвания.
Не е налице и противоречие с посочените решения на ВКС.
В първото посочено решение – № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че няма категорични данни за включването на процесния трафопост в баланса към 17.09.1991 г. и е установено изрично последващо включване на трафопоста в капитала на Н., което е станало при увеличението на капитала през 1997 г., а в обжалваното решение е установено предоставяне за стопанисване и управление преди 1991 г., когато е влязъл в сила З..
Във второто посочено решение – № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че записването на имот като актив в баланса на търговско дружество е доказателство за предоставяне му за стопанисване и управление (във връзка с приложението на чл.17а З.). Обжалваното решение не противоречи на приетото в това решение, в него не е прието противоположно разрешение, а че предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление преди 1991 г. на праводател на ответника е доказано с други доказателства – А. и инвентарни описи.
2.4. Може ли решаващият съд да изгради извода си и да обоснове съдебното решение само на избрана от него част от доказателствата по делото – на приетите заключенията на комплексни съдебни експертизи и да не изложи никакви мотиви защо не възприема дадените констатации от експертите.
Този въпрос не е обуславящ. В него се съдържа твърдение за противоречие между констатации и изводи в заключенията, което не е обосновано.
3.1. Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени.
3.2. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводните записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
Първият въпрос не е обуславящ, т.к. видно от изложеното по-горе съдът не е приел, че предоставяне на трафопоста за стопанисване и управление следва от счетоводно записване.
Вторият като производен също не е обуславящ.
4. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по ал.2 на § 7 ПЗР З., създавайки задължителна практика по чл.290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл.14,ал.1 ЗНА не и е придал такова действие. Жалбоподателят твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и че приетото от въззивният съд е в насока на задължителна практика на ВКС – сочи решение № 244 /25.02.2010 г. по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС.
Въпросът не е изведен като обуславящ. Обуславящо е какво е приел въззивният съд в решението си, а не какво е приел ВКС в свои решения, на които въззивният съд не се е позовал. Доколкото въпросът може да бъде отнесен към приетото от въззивния съд, и уточнен по реда на т.1 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК, той може да бъде приет като обуславящ.
В. съд е приел, че отрицателната предпоставка на ал.2 от § 7 от З. изисква трафопостът да не е (бил) включен в баланса на „Електроснабдяване” – П. към датата на влизане в сила на ЗМСА – 17.09.1991 г. Че правилото на ал.2 на § 7 ПЗР З. представлява допълнение към нормата на ал.1 и я доизяснява, че с нея не се преуреждат правни последици с обратна сила. Доколкото това съответства на приетото с посоченото решение по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС (Номерът на решението е 97, 244 е номерът на определението по чл.288 ГПК), че разпоредбата на ал.2 от § 7 от З., която е приета по-късно (през 1995 г.), поражда действие едновременно с ал.1 на този текст, т.к. урежда отрицателна предпоставка, следва извод, че правният въпрос е разрешен в съответствие с посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Съответствието на разрешението на въззивния съд с разрешение на ВКС в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, изключва наличието на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доколкото е налице съответствие с посоченото решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, и жалбоподателят не обосновава предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК в съответствие с приетото в т.4 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС – че са налице изменения в законодателството и обществените условия, които налагат осъвременяване на тълкуването на разпоредбата, следва да се приеме, че не е обосновал предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
От изложеното дотук следва извод, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски е основателно за сумата 240 лева за адвокатско възнаграждение, чието заплащане е доказано с представената фактура и извлечение за движение по сметка.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 39 от 13.01.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 884 /2013 г.
Осъжда [община] да заплати на [фирма] сумата 240 (двеста и четиридесет) лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.