О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
София, 25.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4603 /2013 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 376 от 11.07.2013 год., по възз.т.д.№ 561/2013 год. Пловдивският апелативен съд, при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважил предявения от И. Г. Ш. срещу [фирма] [населено място] иск по чл.226, ал.1 КЗ до размера на сумата 30 000 лв. – обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от ПТП на 14.08.2011 год., като в останалата му част за разликата до пълния заявен размер от 100 000 лв. е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение на Пловдивския окръжен съд № 507/ 22.03.3013 год., по гр.д.№ 840/2012 год..
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали с оплакване за неправилност – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца И. Г. Ш.:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт.
Тя касае частта на горепосоченото въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърден съдебния акт на първостепенния ПОС за отхвърляне на пряката искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния размер на исковата сума от 100 000 лв., а оплакванията на касатора са за неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал, макар и твърде общо, касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на значимия за изхода на спора въпрос на материалното право, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди. Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС са цитирани постановени от отделни състави на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК определения: № 488/18.06.2012 год. на І т.о., с което не е допуснато до касационно обжалване решение на Софийски апелативен съд № 735 от 11.10.2010 год., по гр.д.№ 391/2010 год. и № 626/28.09.2012 год. на І т. о., с което е отказан достъп до касационен контрол на решение № 1210 / 11.07.2011 год., по в.гр.д.№ 561/2011 год. на Софийски апелативен съд.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което предявения пряк иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ е уважен до размера на присъдената сума, въззивният съд е приел, че съобразно тежестта, характера и интензитета на претърпените от ищеца морални страдания от смъртта на б.ж. на [населено място] – А. Б., настъпила в резултат на виновно предизвикано от водача на л.а. „Фиат- П.”, с рег. [рег.номер на МПС] пътно- транспортно произшествие на 14.08.2011 год. на пътя между [населено място] и [населено място], Пловдивска област, периода на възстановяване на същия от преживяния емоционален стрес и невъзвратимата загуба, както и доказаната продължителност на фактическо съжителство на семейни начала между него и починалата, справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД се явява сумата 30 000 лева.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, като обуславящ изхода на конкретното дело, е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС цитираните от касатора съдебни актове- влезли в сила определения на ВКС, постановени в производството по чл.288 ГПК въобще не се включват в съдебната практика и в този см., като неотносими към поддържания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не подлежат на обсъждане от касационната инстанция.
Що се отнася до влезлите в сила решения на Софийски апелативен съд, които са били предмет на обсъждане в горепосочените от касатора съдебни актове на ВКС, то при дадените в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС разяснения относно приложното поле на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, същите биха могли да имат значение за последното, но само ако е въведено от касатора, като допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол, което в случая отсъства.
ІІ. По касационната жалба на застрахователя ЗК [фирма], гр. София:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно конституирана страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая са налице предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ за ангажиране пряката отговорност на ответника, като застраховател на виновния за процесното ПТП водач на л.а. „Фиат- П.”, с рег. [рег.номер на МПС] , Н. Ф. С., като се позовава на отсъствие на ангажирани по делото доказателства за съществуване на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност ” с делинквента.
Позовавайки се на установения от доказателствения материал по делото механизъм на процесния пътен инцидент и поведението на пострадалата към момента на настъпването му,жалбоподателят изразява несъгласие и с приетата от решаващия състав на Софийски апелативен съд неоснователност на въведеното защитно възражение за съпричиняване на вредата.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е налице позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право: 1. „Как следва да се определи справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и обстоятелствата, които го обуславят и еднакви ли са те когато се касае за обезщетяване на преживял съпруг, родители и деца и лице с тези, относими за обезвреда неимуществените вреди на лице, живяло на съпружески начала с починалия от деликт?”; 2.” Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес и, с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и спазени ли са изискванията на закона от Софийски апелативен съд в обжалваното решение?”; 3. ”Ако икономическата конюнктура в страната е критерии за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, то в условията на световна и национална икономическа криза следва ли да се намалява размера на присъжданите обезщетение за неимуществени вреди?; 4.”Може ли при прилагането на едни и същи критерии по тълкуването на чл.52 ЗЗД, съдилищата да присъждат различни по размери обезщетения за неимуществени вреди по ЗОДОВ, КТ и ЗЗД?” и 5. ”Ако в доклада по реда на чл.375, ал.1 ГПК съдът е указал на страната по делото, че върху нея е доказателствената тежест, то може ли този факт да се приеме за недоказан, ако въззивната инстанция приеме, че доказателствената тежест е върху другата страна, която не е ангажирала доказателства?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС са посочени : ППВС № 7/78 год.; ППВС № 4/68 год. , ППВС № 17/63 год. и постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІV г.о. на ВКС № 780/27.12.2010 год..
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, така като са посочени по- горе, при преценка основателността на касационната жалба на ищеца, дават основание да се приеме, че поставените от този касатор правни въпроси с № 2, 4 и 5 от изложението са неотносими към постановения краен правен резултат, доколкото по тях въззивният съд нито се е произнесъл, нито е процедирал в несъответствие с процесуалния закон по начин, по който това несъответствие да се е отразило на правилността на решението във вреда на жалбоподателя, поради което същите не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Съобразявайки именно въведената с чл.154 , ал.1 ГПК доказателствена тежест, при така ангажираните от страните доказателства, които подробно е обсъдил, въззивният съд е приел, че ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинените му от процесния деликт неимуществени вреди и с оглед функционалната отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на последния е счел за основателна пряката искова претенция, основана на чл. 226, ал.1 КЗ до размера на присъдената сума.
Същевременно от отразеното в протокола от с.з. на 03.07.2013 год. пред Пловдивския апелативен съд и извършените от ПОС процесуални действия по доклада на делото не се установява, въззивната инстанция да е процедирал в несъответствие със задължителната съдебна практика по приложението на чл.375 ГПК, като е да е дал различни от тези на първостепенния съд указания, свързани с доказателствената тежест по предявения пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ.
Или, изложеното позволява да се обобщи, че под формата на правни въпроси, касаторът всъщност оспорва процесуална законосъобразност на обжалваното решение, което оплакване дори и да е евентуално основателно е ирелевантно за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до първия от формулираните правни въпроси, той несъмнено е значим за изхода на конкретното дело, но е разрешен от Пловдивския апелативен съд в пълно съгласие със задължителните постановки в цитираното ППВС № 4/ 68 год., поради което поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК отсъства.
Според същата понятието „справедливост” не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за причинените му неимуществени вреди в съответствие с установения от законодателя в чл.52 ЗЗД принцип. Последните, примерно изброени в горепосочената задължителна практика – ППВС № 4/68 год. по начин, позволяващ наред с други, от значение за физическото и емоционално състояние на лицето, които преценени от решаващия съд да очертаят онзи необходим и достатъчен паричен еквивалент, обезщетят увреденото лице, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на обществото са взети предвид от Пловдивския апелативен съд, който подробно ги е обсъдил в съобразителната част на обжалвания съдебен акт.
Що се касае до въведеното в тази вр. в касационната жалба твърдение за съществуваща разлика в присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди от деликт, водеща до неточно приложение на закона, то доколкото различните размери в сумите за възмездяване моралните болки и страдания на пострадалите лица произтича от различието във фактите и обстоятелства при всеки отделен случай на осъществен деликт, несъответствието в конкретните суми, само по себе си не обосновава наличие на противоречие нито в практиката на съдилищата, нито с практиката на ВКС.
Относим към изхода на делото е и въпросът за активната материалноправна легитимация на ищеца, поставен в контекста на еднаквостта на критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди за различните групи правоимащи да го получат лица. Разрешението му, възприето от въззивния съд, според което при установеното в хода на делото фактическо съжителство на съпружески начала между Ш. и починалата б.ж. на [населено място] – А. Б. същият се включва в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта и, в резултат на процесното пътно- транспортно произшествие, определени по реда на чл.52 ЗЗД е в пълно съгласие със задължителните постановки в ППВС № 5/69 год..
С последното е допълнена т.2 от р. ІІІ на ППВС № 4/61 год., в см., че право на обезщетение за неимуществени вреди има и лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е сключил брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на морала.
Следователно обстоятелството, че в хода на процеса при въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест не е установено с осъщественото фактическото съжителство между ищеца и починалата б.ж. на [населено място] да е нарушена императивна законова разпоредба или то да е било противно на морала, на настоящия етап от развитие на обществото, обосновава правен извод, че решаващият състав на Софийски апелативен съд не е постановил обжалваното решение по така поставения материалноправен въпрос в отклонение от задължителна съдебна практика. В цитираното ППВС № 5/ 69 год. не е направено разграничение между лицата, включващи се в кръга на правоимащите на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт, относно критериите за определянето му, с оглед установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, в който см. са и постановките в ППВС № 4/68 год., поради което поддържаното от касатора противоречие в тази насока е лишено от основание.
Дали изграденият от Софийски апелативен съд извод, че между Ш. и починалото лице е съществувало фактическо съпружеско съжителство, е в съгласие с доказателствения материал по делото е въпрос, правноважим за обосноваността на обжалвания въззивен съдебен акт, но ирелевантен за предпоставките за допускане на касационното обжалване, не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция деловодните разноски следва да останат за страните, така както са направени от тях- арг. от чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 376 от 11.07.2013 год., по възз.т.д.№ 561/2013 год., по описа на с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: