О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
София, 04.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2350 /2013 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 374 от 20. 12.2012 год., по в.т.д.№ 400/2012 год. Варненският апелативен съд, след частична отмяна на решение № 601/ 11. 04. 2012 год., по т.д.№ 1074/2011 год. на Варненския окръжен съд, е осъдил [фирма], в качеството му на ответник по предявения от [фирма] насрещен иск да заплати на последния сумата 53 015.55 лв. – представляваща стойност на необходимите разходи за поправка некачествено изпълнени от него СМР по договор за строителство от 07. 02. 2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 12. 05.2012 год. до окончателното и изплащане. В останалата част, с която са уважени заявените в обективно съединяване главни искови претенции на [фирма] срещу [фирма] по чл.266, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите, както следва: 474 297.56 лв., неплатено възнаграждение фактура № 58 от 23. 07.2008 год, издадена въз основа на договор за строителство от 07. 02. 2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 12. 05. 2011 год. до окончателното и изплащане, 35 000 лева, мораторна лихва върху частично неизплатената главница по същата фактура за периода 24. 07. 2008 год. – 23.12.2008 год., 127 478.87 лв., мораторна лихва за периода 23.12.2008 год. – 12.05.2011 год., 237 440.83 лв. – задържана гаранция за качество на изпълнителя, подлежаща на връщане, ведно със законната лихва, считано 12.05.2011 год. до окончателното и изплащане и 48 536.85 лв., мораторна лихва върху тази сума за периода 03.08.2008 год. – 12.05.2011 год., както и в частта за уважаване на насрещната искова претенция на [фирма] за сумата 108 747 лв. – стойност на необходимите разходи за извършване поправка на некачествено изпълнени СМР по същия договор, ведно със законната лихва от 12.05.2012 год. до окончателното и изплащане, решението на Варненския окръжен съд е оставено в сила.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК, като всяка една от тях в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по касационната жалба на насрещната страна.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на първоначалния ищец [фирма]:
Тя касае частта на въззивното решение на Варненския апелативен съд, с което при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е уважен предявения от [фирма] срещу настоящия касатор, като ответник, насрещен иск за сумата 53 015.55 лв., представляваща стойност на разходите, необходими за поправка на некачествено изпълнени от същия СМР по договор за строителство между страните от 07.02.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 12.05.2012 год. до окончателното и изплащане, както и в частта, с която е оставено в сила осъдителното решение на Варненския окръжен съд за сумата 108 747 лв., предмет на предявения насрещен иск по чл. 265, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
Поддържаното от касатора оплакване е за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон – чл.20, чл.20а ЗЗД и чл.365ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Допустим, респ. основателен ли е искът, предявен на основание чл.265 ЗЗД, произтичащ от договор за изработка в строителството, след като правоотношенията по този договор впоследствие са преуредени със спогодба и каква трябва да е неговата правна квалификация – по чл.265 ЗЗД, или чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 365 ЗЗД?”, 2. „Следва ли длъжникът по двустранен договор да носи отговорност, когато неговото изпълнение е обусловено от изпълнението на поетите с изрично определена цел от кредитора задължения и предхождащи по време изпълнението на длъжника, т.е. при изрично уговорена цел и последователност на изпълнението, или е налице невиновно неизпълнение на длъжника съгласно чл.81, ал.1 ЗЗД?”;3.”Необсъждането, или неправилното възприемане и третиране на прието доказателство, или направени доводи и възражения, съществени процесуални нарушения ли са?”.
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по отношение на първия от поставените въпроси са посочени: решение № 985/27.12.2004 год., по т.д.№ 97/2004 год. на ІІ т. о. на ВКС и решение от 17.05.2004 год. на Варненския апелативен съд , по в. гр. д.№ 9/2004 год., а по отношение на втория – решение № 1190/ 06.01.1994 год., по гр.д.№ 514/93 год. на V-то г.о. на ВКС и частично ППВС № 7/65 год. и ППВС № 1/85 год. по третия. Едновременно с така въведеното селективно основание, касаторът счита, че „поради настъпилите нови обществено икономически условия в страната, при които се развиват правоотношенията между гражданскоправните субекти, поставените правни въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.”
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За да уважи насрещната искова претенция, въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства е приел, за доказано наличието на основание за ангажиране договорната отговорност на изпълнителя по процесния договор за строителство, съобразно законовото правило на чл. 265, ал.1 ЗЗД. С оглед произхода на всеки един от недостатъците в извършеното строителство, заявени от насрещния ищец и поведението на кредитора решаващият съд е счел, че в стойността на необходимите разходи за поправката им не следва да се включат тези, дължащи се на промяна в одобрения от възложителя проект и допуснати в него грешки, както и на произтекли дефекти от експлоатация на изработеното, които не могат да се вменят във вина на строителя. При обосноваване размера на дължимите суми въззивната инстанция се е позовала на първоначалното и допълнително заключения на допуснатата във въззивното производство съдебно – техническа експертиза за общата стойност на претендираните за отстраняване недостатъци в СМР по процесния договор, които е съпоставила и обсъдила наред с двустранно подписаното от страните споразумение от 02.03.2011 год. и изготвения въз основа на същото констативен протокол от 08.03.2011 год., предхождан от констативни протоколи от 23, 24 и 27.10. 2010 год., като е отчела и липсата на ангажирани от длъжника доказателства той да е изпълнил поетото задължение за премахването им.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт по отношение на приетия за съвместно разглеждане насрещен иск дават основание за де приеме, че първите два от формулираните от касатора въпроси се отнасят до тълкуване съдържанието на конкретното сключено между страните споразумение и предхождащия го договор за строителство, с оглед изградените въз основа на него фактически и правни изводи на въззивната инстанция. Следователно относими към обосноваността и материалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт поставените въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК, съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, че значим за изхода на делото е този материалноправен или процесуалноправен въпрос, който включващ се в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд и се явява от значение за постановения краен правен резултат. Поради изложеното в случая общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е недоказана и при отсъствието и касационната инстанция не дължи произнасяне по въведените селективни критерии.
Не обосновава наличие на общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол и поставеният процесуалноправен въпрос.
Последователно в създадена при действащия ГПК практика ВКС поддържа, че обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, както и на направените от страните доводи и възражения, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка по същество на въведените касационни основания. Следователно, доколкото последната не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК, дори и при евентуално основателност на оплакването за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, то необсъждането на конкретно доказателство, респ. довод или възражение на страната, не би могло да обоснове предпоставките за допускане на факултативно касационно обжалване. Отделен в тази вр. остава въпросът за правото на решаващия съд на суверенна преценка на доказателствения материал по делото, единствен коректив на която е спазване на процесуалните правила за осъществяването и, а не заместващата я преценка на съда, извършващ разпоредения от процесуалния закон инстанционен контрол.
ІІ. По касационната жалба на ответника [фирма]:
Тя касае частта на въззивното решение на Варненския апелативен съд, с която е потвърден горепосочения първоинстанционен съдебен акт на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от хкасатора, като ищец, срещу [фирма], насрещен иск за сумата над 161 762.55 лв. до частичния исков размер от 200 000 лева, както и в частта, в която е потвърдено осъдителното решение на първостепенния съд по първоначалните обективно съединени искове на [фирма] срещу „П. Х.” О., като ответник, по чл. 266, ал.1 ЗЗД за сумата 474 297.56 лева, неплатено възнаграждение по договор за строителство от 07.02.2007 год., по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 237 440.83 лв., задържана гаранция за качество, ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба до окончателното им изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите: 35 000 лева, обезщетение за забава за периода 24.07.2008 год. -23.12.2008 год. и 127 478.87 лв., обезщетение за забава за времето от 23. 12. 2008 год. до 12.05.2011 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона – касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на допуснатата във въззивното производство съдебно – техническа експертиза с вещо лице, за което не е взето съгласието му и на която въззивният съд изяло се е позовал при изграждане на решаващите си правни изводи, както и срещу недопускане на поискана от него съдебно-химическа експертиза за установяване отговаря ли положената от изпълнителя фасадна мазилка на изискванията за водоустойчивост и др. външни атмосферни влияния. Наведени са и оплаквания за необсъждане на всичките му възражения и доводи, заявени в процеса за непълнота, частична противоречивост и необоснованост на заключенията на изслушаните съдебно- технически експертизи.
Приложното поле на касационното обжалване касаторът „П. Х.” О. е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното право: 1.” Порочно ли е и от какъв порок страда въззивно решение, постановено въз основа на обстоятелствата, установени от експертиза, изготвена от същото вещо лице, изготвило заключение с идентични задачи, въз основа на което е постановено обжалваното първоинстанционно решение, при направени от страната възражения срещу назначаването му и непроизнасяне на решаващия съд по тях?”; 2. „ При направено искане за извършване на съдебно прихващане, длъжен ли е съдът в постановеното съдебно решение да направи съдебна компенсация на насрещните вземания на страните по делото, които се явяват по силата на това съдебно решение установени по основание и размер?”3.„ Липса на инициирано производството по чл. 248 или чл.250 ГПК лишава ли страната по делото, обжалвала съдебното решение да обжалва същото и в частта, относно деловодните разноски по реда на обжалване на съдебния акт, при изрично заявено в тази насока искане?”
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Първият от така поставените въпроси е относим към основателността на касационната жалба, с оглед въведеното със същата оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което при отсъствие на създадена от законодателя процесуална възможност за отъждествяване на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК с тези по чл.281, т.3 ГПК общата предпоставка за допускане на касационното обжалване се явява недоказана.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/2020 год. на ОСГТК на ВКС при липса на главната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не дължи обсъждане на въведените селективни основания.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи,че произнасянето по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК би било налице, когато е предпоставено от необходимост да се тълкува закона, в резултат на което да се достигне да отстраняване на съществуващи в конкретната правна норма непълноти или неясноти, когато във вр. с приложението на конкретната законова разпоредба въобще отсъства съдебна практика, или когато с оглед настъпила промяна в обществено- икономическите отношения и правна мисъл се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да бъде възприето различно от съществуващото до момента.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора „П. Х.” О. подобни твърдения, че разпоредбите на процесуалния закон / чл.195 и чл. 196 ГПК/, уреждащи назначаването на вещи лица са непълни, неясни или вътрешно противоречиви не се съдържат. Освен това, по въпроса за правомощията на съда сам да прецени необходимостта от назначаване на вещо лице, съгласно чл.195 ГПК, разпоредба – аналогична на чл.157 ГПК/ отм./ и обема от въпроси, за които експертизата се допуска, с оглед нуждата от специални знания е налице задължителна за съдилищата съдебна практика, актуална и при действащия ГПК – т.10 на ТР № 1 /04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил.
Същевременно, доколкото поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е и принципен, тъй като зависи от конкретните обстоятелства по делото, то дори само на това основание същият не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Всъщност така формулиран той съдържа оплакването на касатора за допуснато процесуално нарушение, поради невъзприемане на възраженията му срещу изготвеното заключение, но както се посочи и по – горе последното представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, различно от основанията за достъп до касационен контрол и не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът за необходимостта от обоснованост на възраженията срещу определеното от съда вещо лице и липсата на задължение за решаващия съд да ги приеме за основателни, извън хипотезата на чл.195, ал.1 ГПК, във вр. с чл.22 ГПК, каквито доводи страната не е навеждала в процеса.
Вторият процесуалноправен въпрос е свързан с различните правни последици, произтичащи при съдебно заявено възражение за прихващане и при предявен насрещен иск, които въззивният съд в случая е обсъдил и приложил в съответствие с предприетия от ответника способ за защита.
Поради изложеното към поставения правен въпрос е неотносимо цитираното решение № 45 от 22.04.2009 год., по т.д.№ 483/ 2008 год. на І т.о. на ВКС, в което е обсъдена допустимостта на иск за вземане, предмет на възражение за прихващане, заявено в друго съдебно производство – различен от поставения от касатора процесуалноправен въпрос. Същото се отнася и до решението на ПОС от 05.07.2012 год., по в.гр.д.№ 385 /2012 год., в което е разгледана основателността на направено от ответника в хода на делото съдебно възражение за прихващане на вземането на ищеца, основано на чл.225, ал.1 КТ с изплатените му обезщетения по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 КТ, какъвто не е използваният от насрещния ищец по настоящето дело правен способ за защита срещу първоначалния иск.
С решение № 1557/10.12.2009 год., по т.д.№ 1633/2009 год. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационен контрол с определение на ВКС № 666/26.10.2010 год., по т.д.№ 356/2010 год., е отговорено на въпроса за недействителността на уговорена между страните неустойка и съобразено съдържанието на изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, то се явява въобще неотносимо към процесните поставени въпроси.
Останалите приложени с касационната жалба съдебни актове от категорията на определения, вкл., постановени в производството по чл.288 ГПК, според т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се включват в съдебната практика и поради това не подлежат на обсъждане .
По отношение визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен преждеизложеното за неприложимостта му, следва да се добави, че аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст и липса на съдебна практика, същият, според постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не следва да бъде обсъждан от състава на касационната инстанция. Отделен е въпросът, че твърдяната липса на съдебна практика в случая е и голословна.
Що се касае до посочените ППВС, то те само съответно приложими – доколкото съдържащите се в тях задължителни за съдилищата постановки съответстват на уредбата на въззивното производство и правомощията на въззивния съд по действащия ГПК, в този смисъл са и взети предвид в последователната практика на ВКС, формирана след 01.03.2008 год., част от която посочена в касационната жалба. В същия см. със задължителните постановки в тях, относно приложението на чл.188 ГПК/ отм./, се е съобразил и въззивният съд, прилагайки аналогичното процесуално правило на чл.12 ГПК.
Формулираният от касатора въпрос № 3 се явява от значение за изхода на делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, но неосъществени по отношение на същия са поддържаните критерии за селекция по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС цитираното определение № 21 от 13.01.2009 год., по ч.т.д.№ 347/2008 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК не се включва нито в задължителната съдебна практика, нито в практиката на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което обективно не би могло да бъде източник на твърдяното от жалбоподателя противоречие.
Решение № 86 от 30.03.2012 год., по в.гр.д.№ 447/29011 год. на ГОС е без официално отбелязване за влизането му в сила, към което становището на процесуалния представител на страната за необжалваемостта му е правно ирелевантно, поради което не касационната инстанция не дължи обсъждането му – арг. от т.3 на ТР № 1/2020 год. на ОСГТК на ВКС.
За селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано и по отношение на този въпрос, са правно важими изложените вече съображения за мотивирането му в несъответствие със задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК претендираните от жалбоподателите деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК следва да останат за същите, така както са направени от тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненският апелативен съд № 374 от 20. 12.2012 год., по в.т.д.№ 400 / 2012 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: