О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
София, 07.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2883 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство против въззивно решение на Пловдивския окръжен съд № 264 от 14.02.2013 год., по гр.д.№2339/2009 год., с което при условията на чл.271 и сл.ГПК е уважен предявения срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК / отм./ и е признато за установено по отношение на същия, че [фирма], гр.П. е собственик, въз основа на апортна вноска, извършена с решение от 24.12.1999 год. на ОС на [фирма], гр.П. и универсално правоприемство със същото/ вливане/ на помещенията на четвърти и пети етажи в основния корпус на сграда „Водна палата”, с административен адрес : [населено място], [улица], построена в УПИ ХІІ-2227, кв.416 по плана на [населено място], както следва: на ІV етаж- канцеларии с № 6, 7, 8,9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 32 и 33, с обща площ от 354.60 кв.м. и всяка една с площ от 16.20 кв.м. и на V етаж –канцеларии с № 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 34, 35, 36, 37, с обща площ от 439.80 кв.м. и всяка една с площ от 16.20 кв.м., ведно с принадлежащите и общи части, като в тежест на жалбоподателя са поставени и деловодните разноски в общ размер от 23 936.87 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният недвижим имот е изгубил статута си на публична държавна собственост и е могъл валидно да бъде апортиран въз основа на решение на ОС на праводателя на ищеца, поради което твърдяния в исковата молба транслативен ефект за дружеството приобретател е настъпил и предвид последвалото универсално правоприемство, последният е активно легитимиран като собственик на апортираното имущество по предявения установителен иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, свързани с разпределение на доказателствената тежест в производството по предявен положителен установителен иск за собственост, обоснован с универсално правоприемство и за характера на собствеността – публична или частна държавна, когато е върху предназначени за осъществяване функциите на министерство, чрез неговите регионални административни структури.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени: решение на ВКС № 81/28.11.2011 год., по т.д.№ 674/2009 год. на ІІ т.о.; № 19 от 21.12.1993 год., по к.д.№ 11/93 год. на Конституционния съд; решение № 403 от 25.05.2011 год., по т.д.№ 5024/ 2008 год. на І т.о. и решение № 6 от 01.06.2011 год., по гр.д.№ 833/ 2009 год. на ІV г.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез пълномощника си адв.Б., е възразила по допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото , съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което предявения иск, основан на чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./, във вр. с § 2, ал.1 ГПК е приет за основателен въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение на Пловдивския окръжен съд № 358 от 01. 07.2011 год., по т.д.№ 636/2010 год. за отхвърляне иска на Държавата, чрез МРРБ, по чл.26, ал.1 ЗЗД за нищожност на извършената от М. апортна вноска на процесния недвижим имот в капитала на [фирма], [населено място] от 24. 12. 1999 год.. Счел е, че доколкото Държавата, чрез МРРБ нито в хода на настоящето производство, нито при разглеждане на горепосоченото т.д.№ 636/2010 год. на ПОС е доказала практическото приложение на разпоредбата на чл.18, ал.6 от Конституцията, в периода 19.06.1998 год. – 24.12.1999 год., то независимо от предхождащото апорта изваждане на имуществото, предмет на същия от капитала на [фирма], правоприемник на образуваното еднолично търговско дружество с държавно имущество [фирма], промяна в статута му на частна държавна собственост не е настъпил, предвид законосъобразността на апортната вноска и транслативният ефект на апортирането е проявил своето действие, поради което праводателят на ищеца е придобил правото на собственост върху същото. Следователно обстоятелството, че по силата на решение на ОС на акционерите на търговското дружество – собственик на това имущество, ЮЛ -търговец е преобразувано чрез вливането му в „ВОДСТРОЙ-П.” АД, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е достатъчно, за да обоснове правен извод, че правото на собственост на последното е доказано, съобразно възложената му в производството по положителния установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК / отм./, доказателствена тежест .
Или, съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице.
По отношение на същия е неоснователно позоваването на бланкетно поддържаните селективни основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съдебни актове, материализиращи визираните противоречия с практиката на ВКС и практиката на съдилищата в страната въобще не са посочени, нито са цитирани, а значението на формулирания въпрос на процесуалното право за точното прилагане на закона и за развитие на правото е неаргументирано, съобразно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за вложеното в от законодателя съдържание в сочените понятия, формиращи в тяхната общност селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че при наличие на създадена трайно непротиворечива съдебна практика на ВКС, каквато по отношение разпределянето на доказателствена тежест при предявен положителен установителен иск за собственост, обоснован с универсално правоприемство на ищеца, съществува и няма доказана обществена и/или правна необходимост от осъвременяването и, критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложим.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че с тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е възложил на ищеца да докаже правния си интерес от предявения иск и съществуване правото на собственост на своя праводател върху спорните имоти, а ответникът, с оглед възраженията му, че същите са публична държавна собственост и не са могли да бъдат валидно апортирани в капитала на преобразуваното чрез вливане в ищцовото ЮЛ, търговско дружество.
В съответствие с последователната практика на ВКС решаващият състав на ПОС е приел също, че в производството по предявен положителен установителен иск за собственост ответникът може да противопостави всички възражения, с които оспорва правото на ищеца или доказва собствени права върху имота и затова произнасяйки се по заявените такива от последния е обсъдил и влязлото в сила решение на ПОС по преюдициалния за разглеждания правен спор въпрос, свързан с действителността на апорта на процесното недвижимо имущество в капитала на търговското дружество –праводател на ищеца, зачитайки формираната с него сила на пресъдено нещо.
В приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК попада и формулираният от касатора материалноправен въпрос, но е неосъществено по отношение на същия селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, единствено аргументирано.
Цитираните в тази вр. решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК : № 81/2011 год., по т.д.№ 674/2009 год. на ІІ т.о., № 403 от 25.05.2010 год., по гр.д.№ 5024/2008 год. на І г.о. и № 6/2011 год., по гр.д.№ 833/2009 год. на ІV г.о., според първото от които вписването поначало има оповестително действие и поради това не е условие вписаното обстоятелство да породи своето право действие, освен, ако законът изрично не е предвидил друго – конститутивно действие на вписването, а според второто и третото – имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им са публична държавна собственост, съгласно чл.2, ал.2, т.34 ЗДС, поради което не могат да се ползват не по предназначение и да се предоставят на трети лица за постоянно или временно ползване, освен в изчерпателно предвидените от законодателя изключения, като статутът им на публична държавна собственост не са определя от наличието или не на издаден акт за публична държавна собственост, а от предназначението им, са неотносими, поради следното:
Въпросът за нищожността на извършеното апортиране на процесните имоти е преюдициален за правото на собственост върху тях и разрешаването му с влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявения от настоящия касатор установителен иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД, по съображения, че апортната вноска е с възможен предмет и не противоречи на закона, нито го заобикаля, е предопределил по силата на приложимата във въззивното производство разпоредба на чл.224, ал.1 ГПК/ отм./ и възприетото в обжалвания съдебен акт становище за характера им на частна държавна собственост.
Следователно различният правен резултат в случая произтича не от различно приложение на закона- чл.2, ал.2, т.4 ЗДС, а от различните факти и ангажирани доказателства по отделните дела и селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо – арг. от т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
При наличие на задължителна съдебна практика, създадена при действащия ГПК, критериите за селекция по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не намират приложение, поради което съставът на касационната инстанция не е задължен да ги обсъжда.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което и този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК същите следва да и бъдат присъдени в посочения размер от 1440 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение на адв.Б.-ПАК, по договор за правна защита и съдействие № 53278 от 04.06.2013 год., приложен по делото, срещу който няма заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 264 от 14.02.2013 год., по гр.д.№2339/2009 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, да заплати на [фирма], гр. П. сумата 1440 лв./ хиляда четиристотин и четиридесет лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: