6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
София, 14.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4553 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], с. К., [община] против въззивното решение на Софийски градски съд от 29.07.2013 год., по в.гр.д.№ 1728/2013 год., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд от 03.12.2012 год., по гр.д.№ 3850/2012 год. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма] установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за разликата над сумата 7053.45 лв. до пълния заявен размер от 11 526.40 лв. – неплатена цена на продадени козметични продукти, съгласно конкретно посочени фактури, заедно със законната лихва, считано от 05.10.2011 год. до окончателното и изплащане и за 477.69 лв. разноски в заповедното производство, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 24.10.2011 год., по ч.гр.д.№ 41861/2011 год. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила– касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Допустимо ли е при наличие на приета по делото съдебно- счетоводна експертиза, съдът да отхвърли финансова претенция на страната в процеса, поради факта, че издадените от тази страна фактури не са осчетоводени от другата страна, като в същото време приеме за дължи суми по фактури и кредитира твърдяно прихващане на последната, при положение, че и тези фактури не са отразени и осчетоводени в счетоводството на противната страна?”;2. „Допустимо ли е едно неизправно лице да се ползва от конкретни права по сключено търговско споразумение, при положение, че в договора изрично е посочено, че тези права възникват доколкото техният носител е в изправност при изпълнение на собствените си задължения?” и 3.”Следва ли страна в процеса да представя доказателства, че е възразила срещу претендираната спрямо нея сума, доколкото няма насрещни доказателства, че до момента на образуване на съдебното производство тя е била уведомена за претенцията на насрещната страна или е достатъчно да се възрази в хода на процеса?”.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и съгласно определение № 94 от.12.02.2014 год., по ч.т.д.№ 326/ 2014 год. на състав на второ търговско отделение на ВКС е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, в частта за отхвърляне на предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за съществуване на парично вземане, за което по реда на чл. 410 ГПК в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение от 24.10.2011 год. по ч. гр. д.№ 41861/2011 год. за разликата над сумата 7053.45 лв. до пълния заявен размер от 11 526.04 лв., въззивният съд се е позовал на заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза за общия според счетоводното отразяване на издадените фактури в счетоводствата на двете търговски дружества размер на задължението на ответника от 10 673.08 лв., произтичащо от неплатена цена на доставена му от [фирма], стока. Изложени са съображения, че доколкото разликата спрямо претендираните с исковата молба 11 526.04 лв. се дължи на липсата на извършено в счетоводството на ответното ТД осчетоводяване на 4 бр. фактури от общо издадените и посочени в исковата молба фактури и според вещото лице по изслушаната съдебно- счетоводна експертиза същото е било редовно водено през целия исков период и други доказателства, извън съставените от ищеца документи липсват, то сумата 852.96 лв. – сбор от материализираните в тях вземания е недоказана и липсва основание за ангажиране отговорността на купувача за плащането и.
Позовавайки се на клаузите на споразумение за съвместна дейност между страните от 01.02.2010 год., важимо в отношенията помежду им и към релевантния за спора момент и следващо се въз основа на същото бонус в конкретен % за купувача – ответник, с което вземане, по силата на изрично постигнатото в т.8 от същото съгласие между съконтрахентите, последният е могъл да прихване задълженията си към продавача, въззивният съд е счел за основателно въведеното в хода на делото защитно възражение на [фирма] за погасяване на част от дълга му, предмет на предявената искова претенция, чрез надлежно извършено извънсъдебно прихващане със сумата 3 404.31 лв.. Поради прието за безспорно погрешно вписване в издадено от ищеца кредитното известие от 17.05.2010 год. от заявената като дължима сума са приспаднати и отразените в същото 337.13 лв..
Като неоснователно решаващият състав на СГС е преценил доводите на ищцовото търговско дружество за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.103 ЗЗД, поради липса на насрещно и изискуемо парично вземане на ответника. Счел е, че доколкото в клаузите на процесното споразумение забавата на купувача за престиране на дължимата покупна цена е посочена единствено като основание за плащане на лихва за забава, каквато възможност е създадена и със законовото правило на чл.86, ал.1 ЗЗД, но не е въздигната като основание за лишаване длъжника от уговорения бонус за реализиране на съответния общ месечен оборот, промоционални отстъпки, достигане на годишен обем над определено ниво и действието на така сключената спогодба не е преустановено по предвидения в закона и договора ред, то сумите, с които последният е прихванал задължението си към ищеца му са били безспорни и изискуеми , поради което изявлението за извънсъдебно прихващане е породило целените с него правни последици.
При обосноваване на крайния правен извод за размера на дължимото на ищеца вземане въззивният съд е съобразил и обсъдил в тяхната съвкупност както заключението на ССЕ – основано и допълнително, така и показанията на разпитаните свидетели, отчитайки в тази вр. и липсата на конкретно въведени в хода на делото възражения от страна на последния срещу формирания от отделните фактури общ размер на дълга на ответника, като купувач.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение и постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно същността на значимия за изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос – да се включва в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси нямат характер на обуславящи по см. на чл.280, ал.1 ГПК, поради което общото основание за допускане на касационно обжалване е недоказано.
Първият и третият от тях, които в същността си се свеждат до предпоставките за кредитиране заключението на вещото лице по допусната съдебна експертиза и до задължението на съда във вр. с доклада по делото и указанията на страните по чл.146, ал.2 ГПК, целят да обосноват въведеното с касационната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, предвид приетия от въззивната инстанция общ размер на дълга на ответника и липсата на доказателства, оборващи твърдяното от същия насрещно изискуемо парично вземане към ищеца.
Тази преценка на заключението на вещото лице, обаче, като част от възложената на решаващия съд същинската правораздавателна дейност, подлежи на обсъждана от касационната инстанция, с оглед спазване изискването на чл.202 ГПК и изградените обосноваността на фактически изводи, едва след допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, поради което дори евентуално неправилна, както се твърди от касатора, тя не би могла да обоснове приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК при липса на процесуална възможност по действащия ГПК за отъждествяване на предпоставките за допускане на касационно обжалване с основанията за касиране на решението по чл.281, т.3 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че в случая решаващият състав на СГС е преценил заключението на допуснатата ССЕ – основно и допълнително наред с всички останали доказателства по делото – показанията на разпитаните свидетели, като е взел предвид становищата на страните при изслушване на вещото лице в съдебно заседание.
Що се касае до конкретните доказателства, които следва да бъдат ангажира в процеса, за да се реализира успешно защитата на страната по делото,то този въпрос, извън контекста за неправилно осъществени от решаващия съд процесуални действия във вр. с доклада по чл.146, ал.1 ГПК и дължимите в изпълнение на изискването на чл.146, ал.2 ГПК указания, каквито в случая не се твърдят от жалбоподателя, е изцяло хипотетичен, тъй като решаването му е всякога конкретно – с оглед възникналия правен спор и възложената от чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест.
Но дори и да се приеме, че първият от формулираните въпроси на процесуалното право е релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, то недоказано е поддържаното по отношение на всичките тях селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, чиято аргументация, съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се изчерпва единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, както е процедирал касаторът.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че вторият въпрос е изцяло фактически, доколкото разрешаването му всякога е въз основа на събраните по конкретното дело доказателства и приетата след преценката им за установена фактическа обстановка. Следователно евентуалното несъответствие между последните и допусната от съда грешка при формиране на вътрешното му убеждение чрез нарушаване логическите правила при изграждане на фактическите му изводи, както се твърди в касационната жалба, е основание за необоснованост на поставеното решение – порок, относим към правилността на въззивния съдебен акт и неподлежащ на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени, ако е доказала реалното им извършване. В случая, въпреки отразеното в отговора на касационната жалба, че е приложен договор за правна защита и съдействие за осъществено процесуално представителство на страната, такъв не се намира в кориците на делото, вкл. съобразно поставената във ВКС номерацията на страниците на същото, поради което искането и следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 29.07.2013 год., по в.гр.д.№ 1728/2013 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: