1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
гр.София, 15.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети юли две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3769/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на М. Й. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 242 от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 1989/ 2013 г. С него, след като е отменено частично и е обезсилено частично решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 12439/ 2010 г., са отхвърлени предявените от жалбоподателката против М. Й. М. и С. В. М. искове за обявяване на нищожността на клаузата в договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ***, т.**., рег.№ *****, н.д.№ 719/ 200* г. на нотариус рег.№ ***, с която продавачите М. Й. М. и С. В. М. си запазват право на ползване върху апартамент № * на втори жилищен етаж в сграда, построена в ПИ № **-***, кв.*** по плана на [населено място], м.”Г. М. – П. – Р.”, заедно със складово помещение № * и гаражно място № *. Без разглеждане по същество са оставени предявените от М. Й. М. против М. Й. М. и С. В. М. искове за заплащане на обезщетение за ползване на същия имот без основание, в размер 18 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига материалноправните въпроси за валидността на сделка, с която се запазва право на ползване върху бъдеща вещ; за валидността на сделка, с която отчуждител на право на строеж прави уговорка за запазване на вещното право на ползване; допустимо ли е договорът за прехвърляне на право на строеж да се приравнява по последици на договора на продажба на бъдеща вещ; противоречи ли на чл.181 ЗУТ сделка, с която се продава бъдеща вещ преди завършване на сградата в груб строеж. По първия въпрос според жалбоподателката въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 4774/ 2008 г., ІІ г.о. и по гр.д.№ 4752/ 2008 г., ІV г.о.), а останалите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. За да се отговори на тези съществени въпроси моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответните страни, М. Й. М. и С. В. М., оспорват допустимостта на жалбата като претендират, че е подадена по-късно от месец, след като пълномощник на жалбоподателката е получил препис от решението. Евентуално излагат доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, защото по поставените въпроси има практика, от която въззивният съд не се е отклонил. Според тях решенията, на които жалбоподателката се позовава за да обоснове наличие на противоречие с практиката на ВКС, са неотносими към обстоятелствата по настоящето дело.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответниците поддържат, че пълномощник на ищцата е получил препис от въззивното решение на 04.03.2014 г. На въпросната дата препис е бил връчен на адв.В. К. – К., която се е представила за пълномощник на М. и С. М., а не за процесуален представител на М. М.. На представляващият ищцата адвокат съобщение за решението е връчено на 23.03.2014 г., поради което подадената на 23.04.2014 г. касационна жалба не е просрочена.
Неоснователно е обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да го постанови, въззивният съд приел за установено, че с нотариален акт от 17.12.200* г. М. Й. М. и С. В. М. заявили, че продават на М. Й. М. правото на строеж за апартамент № * и гаражно място № * със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо УПИ № **-***, кв.*** по плана на [населено място], м.”Г. М. – П. – Р.”, като си запазват правото на ползване. След като тълкувал клаузите на нотариалния акт, съдът приел, че по естеството си обективираният в него договор е такъв за продажба на бъдеща вещ, която е индивидуализирана в достатъчна степен. Съдът посочил, че щом е допустимо да се отчуждават валидно бъдещи вещи, то може да бъде учредено валидно и право на ползване върху такива вещи, като договорът следва да се счита сключен под отлагателното условие, че сградата ще бъде построена и ползването й – разрешено. Така сключената сделка не противоречи на чл.181 ЗУТ и искът за обявяване на нищожността й не е основателен. Исковете за заплащане на обезщетение са предявени като евентуални, само ако има положително произнасяне по главния иск, а доколкото такова не е налице, те не подлежат на разглеждане по същество.
При тези мотиви на инстанцията по същество материалноправният въпрос за валидността на сделка, с която се запазва право на ползване върху бъдеща вещ, обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Нито решението по гр.д.№ 4774/ 2008 г., ІІ г.о. на ВКС, нито това по гр.д.№ 4752/ 2008 г., ІV г.о. на ВКС, на които жалбоподателката се позовава, разрешават този въпрос. В първият от цитираните актове обвързващото тълкуване е по правния въпрос какви са критериите, по които съдът определя предмета на един договор и дали той е за бъдеща или за съществуваща вещ; във вторият от тях се дава разрешение по спор дали има завършен груб строеж на обект в сграда, ако самата сграда не е завършена на етап „груб строеж”. Следователно не може да се приеме, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Материалноправният въпрос допустимо ли е договорът за прехвърляне на право на строеж да се приравнява по последици на договора на продажба на бъдеща вещ не обуславя обжалваното решение. Въпросът би бил от значение, ако въззивният съд, установявайки от фактическа страна сключване на договор за прехвърляне право на строеж, от правна страна извежда същите правни последици като продажба на бъдеща вещ. Случаят не е такъв, защото в обжалваното решение е прието въз основа на тълкуване на клаузите на нотариалния акт, че договорът е такъв за продажба на бъдеща вещ, независимо как е озаглавен. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, а щом съдът не е установил между страните да има сключен договор за прехвърляне на право на строеж, ирелевантен за крайното му решение е въпросът за правните последици от такъв договор.
Останалите поставени от жалбоподателката материалноправни въпроси обуславят въззивното решение, но нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 1/ 2009 г., предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК са налице тогава, когато по поставения в касационната жалба въпрос няма установена практика или тя е неправилна, или се нуждае от осъвременяване; когато законите са непълни, неясни или противоречиви, с цел да се установи, да се осъвремени или да се промени практиката по тяхното прилагане. Тези предпоставки в случая не са налице, законът е ясен и практиката по прилагането му не се нуждае от осъвременяване или промяна. Договорът за продажба на бъдеща вещ е валиден, стига възникването на вещта да е обективно възможно и тя да е индивидуализирана по достатъчен начин; собствеността в този случай се придобива от момента на възникването на вещта, като отчуждителят може да запази за себе си вещното право на ползване върху нея. Обжалваното решение е съобразено с тази практика и няма основания да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 242 от 12.02.2014 г. по гр.д.№ 1989/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: