ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 924
София, 16.07. 2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1202 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на прокурор Кр.А. като процесуален представител на Софийска апелативна прокуратура /С./ срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 28.Х.2013г. по в.гр.д. № 265/2013г.
Ответницата по касационната жалба В. К. И. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат П.П. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 28.Х.2013г. САС е отменил решението на СГС от 02.ХІ.2012г. по гр.д № 16170/2011г. в отхвърлителната му част за сумата 8000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. на РБ да заплати на В. К.И. посочената сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.209 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК, приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 29.ХІІ.2009г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 8000лв. до 25500лв.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че обвинението за посоченото престъпление е предявено и поддържано в продължение на повече от 4 години и е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, при което действията на П. по повдигане и поддържане на обвинението се явяват незаконни; незаконното обвинение е причинило на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания; при определяне размера на обезщетението за вредите са взети предвид: продължителността на периода на поддържане на обвинението, тежестта на престъплението по обвинението – тежко по смисъла на чл.93 т.7 НК /измама при условията на продължавано престъпление/, общественото положение на ищцата към момента на повдигане на обвинението /осъществявала търговска дейност като едноличен търговец – посредник за намиране на работа в И./, интензитетът на емоционалните изживявания и отражението им върху психиката на ищцата /стресирана, отчаяна, изпитвала срам и неудобство, ограничила социалните си контакти, изпаднала в изолация/, допълнително преживените психични страдания от обстоятелството, че клиентите й и израелската фирма постепенно изгубили доверие в нея и се оттеглили, което я лишило от доходи, както и от невъзможността да си намери работа заради висящото дело – работодателите отказвали да я наемат поради това, допълнително търпените морални вреди /чувство на притеснение, тревога и вина/ от факта, че синът й, за когото се грижела само тя, тежко преживял повдигнатите обвинения, допринесло в голяма степен за отключване през 2010г. на психично заболяване с неблагоприятна прогноза /най-вероятна причина, провокирала заболяването, са психотравмиращите фактори по повод воденото дело, макар той да е бил предразположен за развитие на такова предвид преживяната на 5 годишна възраст черепномозъчна травма и фамилна обремененост от сестра му, страдаща от психотично разстройство/, обществено икономическите условия в страната, обстоятелството, че негативни психични изживявания ищцата е имала предимно през последните две години на наказателното производство – след внасяне на обвинителния акт в съда. Като неоснователно с оглед вмененото обвинение е оценено възражението за съпричиняване /изразяващо се в извършването на търговска дейност без изискуемия се за това лиценз/.
В изложението на С. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следвало да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта – в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/1968г., на т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдяните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Съдът се произнесъл и по въпроса за определянето на размера на неимуществените вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост, който въпрос бил решаван противоречиво – при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определяли при големи различия /сочат се две решения на състави на ВКС и едно на САС/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената задължителна практика на ВКС. В мотивите си съдът е посочил всички установени по делото обективно съществуващи обстоятелства и е обосновал извода си, че увреждането на ищцата е в причинна връзка с незаконосъобразното й обвинение в извършване на престъпление и че тези обстоятелства са относими към степента на причинените й неимуществени вреди, респективно към размера на репариращотго ги обезщетение, което е в съответствие с ППВС № 4/1968г., както и с непротиворечивата актуална практика на ВКС. Следва да се отбележи и че въпросът не съдържа конкретизиране кои от твърдяните от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, при което е невъзможна преценката за наличието или не на произнасяне в тази връзка в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК.
По въпроса по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД с представената съдебна практика, обективирана в две решения на състави на ВКС /по гр.д. № 748/2011г. ІІІ ГО и по гр.д № 708/2011г. І ГО/, не се обосновава наличието на твърдяното произнасяне в противоречие с практиката на ВКС /представеното решение на САС по гр.д. № 1220/2009г. няма данни да е влязло в сила, поради което то не се включва в практиката по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК/. Противоречива би била практиката по решения, с които са определени значително различаващи се по размер обезщетения /като част от едни и същи или по-големи от уважените размери, а не поради по-малки предявени размери/ за случаи, напълно сходни или сходни в основните факти, касаещи вида и тежестта на уврежданията /в този смисъл решение № 830/20.ХІІ.2010г. по гр.д. № 1898/2009г. на ВКС ІV ГО, постановено по реда на чл.290 и следв. от ГПК/.
С решението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 748/2011г. е прието, че обезщетение в размер на 4000лв. за неимуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление по чл.343 ал.1 б. „в” НК, повдигнато в края на 2006г. по отношение на действащ адвокат, наказателното производство по което приключило с оправдателна присъда близо две години по-късно, е в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД.
С решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 708/2011г. е прието за справедливо обезщетение в размер на 45000лв. за неимуществени вреди от незаконно обвинение за престъпления по чл.209 ал.2 и чл.319 НК, наказателното производство за което продължило повече от 7 години.
Съпоставката между посочените решения и атакуваното в настоящото производство налага извод за липса на сходство в основните фактически обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции, и, респективно, за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски за касационната инстанция /адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.ІІ.2014г./.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, първи състав, № 1930 от 28.Х.2013г. по гр.д № 265/2013г.
ОСЪЖДА П. НА РБ да заплати на В. К. И. от София 1000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: