4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 943
София, 17.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1323 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Г. С. и Е. Й. С. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. И. В., против въззивното решение № 98 от 25 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 266 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 33 от 22 май 2013 г., постановено по гр.д. № 39 по описа на окръжния съд в гр. Сливен за 2010 г., поправено с решение № 278 от 11 юли 2013 г., в частта му, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на С. по 30000 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумите над 5000 лева неимуществени вреди, ведно с лихвата от 2 януари 2013 г. и в частта за разноските и вместо него исковете на С. против прокуратурата са отхвърлени за сумите над 5000 лева, и в частта на въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете над 30000 лева до предявените пълни размери на исковете.
В касационната жалба се заявява неправилност на решението в обжалваната му част на всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че неправилно е определена продължителността на наказателното производство и периода на търпените от касаторите вреди, неправилно не са приети за обезщетяване редица изрично посочени вреди, неправилно не е отчетено влошеното здравословно състояние на С., неправилно е счетено, че накърняване на доброто име на касаторите поглъща разколебаването на близките и приятелите им в отношенията към тях и отражението на наказателното производство върху членовете на семейството. Посочено е, че дори взетите предвид вреди са недооценени. Като неправилен е подчертан изводът на съда, че е налице по-лека степен на неимуществени вреди, защото за същото деяние са им наложени санкции за нарушаване на митническия режим. Изцяло се поддържа, че определеният размер на обезщетението е в нарушение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се поддържат всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
В обжалваното решение съдът приема за обоснована претенцията за дължимост на обезщетение от страна на държавата за причинени на С. вреди от незаконно обвинение. За установени са посочени неимуществени вреди, изразили се в притеснение, напрежение и стрес от висящото тежко обвинение, засягане честта и достойнството, накърняване на името и авторитета в обществото, дискомфорт от ограниченията на мярката за неотклонение и препятстване на пътувания в чужбина, накърняване правото на личен живот чрез подслушване на телефонни разговори. Не са приети за установени неимуществени вреди от влошаване на здравословното състояние на С.. Не са приети за неимуществени вреди наложен запор върху товарен автомобил, отделено време за подготовка и участие в процесуалните действия, затруднения в бизнеса, тъй като тези обстоятелства могат да доведат до имуществени вреди. Прието е, че разколебаването на близки и познати в доброто им отношение към семейството се обхваща от накърняване на името и авторитета на ищците в обществото, и е част от общото напрежение и притеснение по повод наказателното преследване. Като неоснователно е определено възражението на прокуратурата по чл. 5 ЗОДОВ – по делото не са установени виновни действия на въззивниците за съпричиняване на вредите. При определяне размера на справедливото обезщетение са взети предвид характера на обвинението и периода му, средни по вид и по-леки конкретно претърпени вреди, както и че за същото деяние ищците са понесли административно-наказателна отговорност като нарушители на митническия режим и са наказани с административно наказание. Изрично е заявено, че засягането на благата на ищците следва да се съобрази само доколкото деянието им не съставлява престъпление, но то е по същината си неправомерно поведение, установено и санкционирано, и следователно неимуществените вреди са в по-ниска степен.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по твърденията на касаторите.
На първо място се заявява, че липсва преценка на всички доказани факти по делото, като това разрешение на въззивния съд е в нарушение на ППВС № 4/1968 г. Тезата на касаторите не може да бъде споделена. Противно на твърденията им, всички посочени обстоятелства в касационната жалба, към която в тази му част изложението препраща, са били преценени, видно от мотивите на обжалваното решение. К. не твърдят с питането си наличие на неправилна преценка, а на липса на такава. И още – каква е тежестта на евентуалната невярна преценка на всяко едно от тези обстоятелства с оглед определяне на справедливия размер на обезщетението, нито се сочи от касаторите, нито е станала предмет на изричен правен въпрос.
На второ място се твърди, че не съществува единно становище на съдилищата относно това какъв размер на обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. Извън обстоятелството, че не е формулирано общото основание за допускане на касационното обжалване съобразно критериите, дадени от ВКС в ТР № 1/2009 г., т. 1, ОСГТК, както и непредставянето на влезли в сила съдебни актове, подкрепящи твърдението на касаторите (представени са или определения на ВКС в процедура по чл. 288 ГПК, или неотразени като влезли в сила решения на съдилища, които не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), е изначално ясно, че генерализиран отговор на поставения проблем не може да бъде даден, освен общото правило за обезщетяване на всяка претърпяна вреда. И това е така, тъй като при определяне на справедливия размер на обезщетението, в съгласие с постановките на ППВС № 4/1968 г. и последващата задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, следва да се отчита спецификата на всеки отделен случай. Налице е невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението.
Третият правен проблем представлява по същината си разбирането на касаторите за разрешенията на Съда по правата на човека по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Посочено е, че разпоредбите на КЗПЧОС, разтълкувани със задължителната за съдилищата в България практика на съда в С., установяват, че при неадекватност и незначителност на присъденото обезщетение за вреди, правата на лицето не са защитени и то запазва статута си на жертва по смисъла на КЗПЧОС, и правата му продължават да са нарушени. Какъв е правният въпрос и тълкуването на коя правна норма се иска остава напълно неясно, а и дори да беше възможно (в нарушение на задължителното тълкуване, дадено от ВКС в цитираното по-горе ТР № 1/2009 г.) да бъде извлечен какъвто и да е правен въпрос от страна на касационния съд, проблемът засяга не правно разрешение, обусловило изхода на спора, а конкретното присъждане на по-висок размер на обезщетението. Че това е така е явно от последния абзац на изложението на касационните основания – твърди се, че е налице създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, включително и обжалваното решение, според която стига да е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, независимо от неговия незначителен размер, лицето е овъзмездено и престава да има статут на жертва, като разглеждането по същество на спора от касационния съд би спомогнало за промяна на тази създадена поради неточно тълкуване съдебна практика.
В заключение, пренебрегването от страна на касаторите на процесуалното им задължение да поставят правен въпрос в съответствие с правилото на чл. 280, ал. 1 ГПК по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд в обжалваното решение препятства възможността на касационния съд да допусне касационното обжалване и да разгледа спора по същество.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 98 от 25 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 266 по описа на апелативния съд в гр. Бургас за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: