2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
София, 21.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.05. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4291 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Стара З. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 421 от 01.08.2013 год., по възз.т.д.№ 1594/2012 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 411 от 01.11.2012 год., по т.д.№ 183/2012 год. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу [община] частичен иск, основан на чл.59 ЗЗД, за сумата 200 000 лева – част от вземане в общ размер от 3 191 302.52 лева, представляващо неизплатени от ответника компенсации, дължими за осъществен от последния пътнически превоз на пенсионери и инвалиди по всички линии на градския транспорт, при редуцирани цени на билетите за периода 01.11.2007 год. – 28.02.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.02.2012 год. и деловодни разноски за двете инстанции 9 925 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, по съображения, че в обжалвания съдебен акт са обсъждани въпроси, непоставени от ищеца и неотносими към твърдяното в исковата молба неоснователно обогатяване – дали е налице деликт, нормативно възникнало задължение или договорно задължение за ищеца – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на въззивния съдебен акт, поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални, като се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.59 ЗЗД предвид безспорно установения факт в процеса на осъществен от него превоз при преференциални редуцирани цени за билета на определена категория пътници – пенсионери и инвалиди, в съответствие с валидно взето в тази насока решение на ОбС [населено място].
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1./ „Съставлява ли основание за обезсилване или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане противоречието между правната квалификация на иска при доклада на делото в първата инстанция и правното основание на претенцията, по което въззивният съд се е произнесъл, извършвайки нов доклад по делото и възприемане на нова, различна правна квалификация на предявения иск?.”; 2./ „Процесуално допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционно решение по иск, квалифициран от първата инстанция по чл.59 ЗЗД, като същевременно в мотивите си приеме, че не е налице предявен иск за неоснователно обогатяване. Съставлява ли това противоречие между мотиви и диспозитив на решението?”; 3./ „Може ли да се приеме, че липсва основание за възникване на задължение на Община към трето ЮЛ- търговец за заплащане на парично задължение, поето с решение на ОбС, когато това задължение след приемане на решението не е включено в разходната част на общинския бюджет, въпреки вмененото на кмета задължение за това, съгласно чл.11 ЗОБ и чл.52 ЗОбС и съответната наредба по чл.9а ЗОБ? Може ли бездействието на Общината да обоснове отхвърляне на предявения от търговеца- кредитор иск поради неоснователност?” и 4./ В случай, че решението на ОбС не е правно основание за поемане конкретно задължение на Общината към търговец, то разполага ли търговецът с иск за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, ако реално и въз основана на това решение на ОС е извършил обществената услуга – превоз на пътници за заплащане на компенсации за извършени превози с намалена цена на услугата и до пълния размер на стойността на извършената услуга?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулираните процесуалноправни въпроси са цитирани постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС : № 45/ 20. 04. 2010 год., по т.д.№516/2009 год. на ІІ т.о.; № 133/26.05.2011 год., по гр. д. № 664/2010 год. на ІІІ г.о.; № 329/ 20.12.2011 год., по гр. д. № 1789/ 2010 год. на ІІІ г.о.; № 249/23.07.2010 год., по гр.д.№ 92/2004 год. на ІV г.о. ; № 886/13.12.2010 год., по гр.д.№1553/2009 год. на І г.о.; № 114 от 26.10.2012 год., по т.д.№ 90782011 год. на І т.о.; № 458/ 23. 11. 2011 год., по гр.д.№ 73/2011 год.; № 700/06.12.2010 год., по гр.д.№ 304/ 2010 год.; № 429/25.11.2011 год., по гр.д.№ 3/2011 год.; № 307/ 20. 03. 2012 год., по гр.д.№ 284/2011 год..
Подържаното по отношение на материалноправните въпроси селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с отсъствие на категорична съдебна практика по същите.
Ответната по касационната жалба страна, чрез процесуалния си представител, е възразила по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК, позовавайки се на липсата на формулирани правни въпроси, които да обосновават общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да потвърди обжалваното решение въззивният съд е приел, че двете решения на ОбС [населено място] – основно с № 507 от 27.10.2005 год., влязло в сила на 1.11.2005 год., постановяващо от бюджета на [община] да се изплаща компенсация на транспортните дружества за осъществен превоз на пенсионери и инвалиди с постоянен адрес в [населено място], при преференциални цени на билета по всички линии на градския транспорт, от всички превозвачи и допълнително № 532 от 01.12.2005 год., изменящо тези преференциални цени на билетите по отношение категорията пътници -пенсионери и инвалиди над 75 години, на неизпълнението на които е основана исковата претенция на ищеца, не обективира поемане на ликвидно задължение на [община] спрямо последния, което да е изискуемо при настъпване на юридически факт, конкретизиран в същите.
Преценявайки съдържанието на всяко едно от тях Пловдивският апелативен съд е изградил правен извод, че доколкото въз основа на същите в бюджета на ответната Община не са предвидени разходи за заплащане на конкретни компенсации за исковия период, нито е възприет метод за индивидуализиране, позволяващ идентификация на твърдяното от ищеца задължение за плащане, то последното не е възникнало, нито ТД – ищец е доказал правното основание за претендираното от него плащане. Или, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, при безспорно установената липса на административен акт, съдържащ ликвидно задължение за изплащане на определени по размер и падеж компенсации на ищеца, със спестяването на които [община] да се е обогатила, то елементите от фактическия състав на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД са неосъществени и предявената искова претенция се явява неоснователна.
Предвид заявените с исковата молба факти и обстоятелства и въведения чрез тях предмет на делото въззивната инстанция е счела за недопустимо обсъждане евентуалната деликтна отговорност на [община], с оглед наведените за първи път пред въззивната инстанция твърдения на ищеца.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт налагат да се приеме, че по отношение на поставените от касатора въпроси не е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са релевантни на крайния правен резултат по делото.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този материалноправен или процесуалноправен въпрос, който се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на съда по конкретното дело.
В случая формулираните от касатора материалноправни въпроси са хипотетични и доколкото въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд в контекста, в който са поставени от касатора те не са обусловили решаващите правни изводи на Пловдивския апелативен съд и не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Основният мотив на въззивната инстанция за отхвърляне на иска по чл.59 ЗЗД срещу ответна Община е отсъствието, както на поетото с процесните решения на ОбС [населено място] определяемо задължение спрямо дружествата автобусни превозвачи между които и ищеца, така и на предвидени, съобразно чл.21, ал.1, т.6 ЗМСМА, парични средства в общинския бюджет за компенсиране на последните за извършеното от тях редуциране цените на градския транспорт за определена категория пътници. Следователно изводът на въззивния съд за отсъствие на основание за обезщетяване на ищцовото търговско дружество по чл.59 ЗЗД, поради отсъствие на настъпило обогатяване за ответното ЮЛ е изграден въз основа на преценката на конкретните фактите и доказателствен материал по делото, обосноваността и процесуалната законосъобразност на която всъщност касаторът оспорва.
Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че именно в тази вр. е било обсъдено и наличието на възникнало за Общината задължение от административен акт, т.е. не като самостоятелен елемент от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, както се поддържа във въззивната жалба, в който е несъмнено, предвид изложените съждения, обусловили крайния правен резултат по делото, че при определено и индивидуализирано парично задължение на Общината към съответния превозвач и предвидени за изпълнението му средства в общинския бюджет, имущественото на така задълженото лице, при неплащането им на правоимащия би се увеличило без основание за сметка на последния, който при отсъствие на сключен договор или осъществено непозволено увреждане, не разполага с друг иск за защитата си .
Дори, обаче, разпоредбата на чл.59 ЗЗД да е приложена евентуално неправилно, в каквато насока е оплакването на жалбоподателя, порокът е относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и поради липса на разпоредена от процесуалния закон тъждественост на същите с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в случая е останало недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Относно предпоставките за приложението на чл.59 ЗЗД и разграничението му с останалите специални състави на неоснователното обогатяване е налице задължителна практика на касационната инстанция- ППВС 1/79 год., с която въззивният съд изцяло се е съобразил и обстоятелството, че по отношение на същата не е установена обществена и правна необходимост да бъде променена въобще изключва приложението на поддържания селективен критерий.
Що се касае до процесуалноправните въпроси, то изискването за релевантност е изпълнено единствено по отношение на първия от тях и то след доуточняването му от настоящата инстанция в съответствие с указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС, като такъв за правомощията на въззивния съд по определяне правната квалификация на иска.
По отношение на същия е недоказано твърдението, че разрешаването му от въззивния съд е в несъответствие със задължителната практика на касационната инстанция. Както многократно е имал повод да посочи ВКС не съществува спор нито в съдебната практика, вкл. формираната по реда на чл.290 ГПК, нито в правната доктрина, че квалифицирането на спорното право е изключително правомощие на решаващия съд, който не е обвързан от твърдяната от ищеца правна квалификация. Същевременно неправилното и определяне от първоинстанционния съд е основание за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, но не и за приемането му за недопустимо, щом произнасянето му е в рамките на предявения иск, поради което въпросът за обезсилване решението на Старозагорския окръжен съд, дори само на това основание, въобще не е стоял за обсъждане пред въззивния съд.
По изложените по горе съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради което не се налага служебно допускане на касационното обжалване – независимо от липсата на доказани от касатора предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т1. на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС.
Обстоятелството, че в съгласие с установената задължителна практика на касационната инстанция, част от която и цитирана от касатора, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд, при определяне правното основание на предявения иск е съобразил изложените в исковата молба обстоятелства, сочещи именно на определената правна квалификация – чл.59 ЗЗД, изключва да е налице евентуално произнасяне по непредявен иск от негова страна.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че дори и въззивната инстанция да е приела, че във фактическия състав на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД се включат различни от законоустановените елементи, то постановеното въззивно решение би било незаконосъобразно, поради неправилно приложен материален закона, но не и процесуално недопустимо. Що се касае до твърдението, че решаващият съд е обсъдил незаявени от ищеца основания на исковата му претенция, то това е невярно, предвид съдържанието на съобразителната част на обжалвания съдебен акт, в което изрично е посочено, че съдът е бил сезиран само с иск по чл.59 ЗЗД, който е и разгледан. В този см. възприетото за недопустимо, поради въвеждането му за първи път във въззивната инстанция допълнително основание за ангажиране имуществената отговорност на Общината, по което Пловдивският апелативен съд е отказал да се произнесе е ирелевантно и не обосновава недопустимост на поставеното въззивния съдебен акт, вкл. с оглед несамостоятелния характер на мотивите, изложени към него.
Ответната по касационната жалба, страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирала заплащане на деловодните разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват, но само ако е доказано реалното им извършване, а такива доказателства по делото не са ангажирани. Приложеното с молба вх. на ВКС № 4808/26.05.2014 год. писмено доказателство – договор за правна защита и съдействие между ответника и [фирма] за изготвяне на отговора на касационната жалба е след срока по чл.287 ГПК, поради което не подлежи на преценка и искането, като неоснователно следва да се остави без уважение.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 421 от 01.08.2013 год., по възз.т.д.№ 1594 /2012 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е основателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: