5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 21.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4516 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 199 от 11.07.2013 год., по в.т.д.№ 211/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 1857 / 28. 12.2012 год., по т.д.№ 290/2012 год. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу Х. Б. Ц. от [населено място] частичен иск за сумата 26 000 лева, нанесени на ищцовото търговско дружество имуществени вреди в общ размер от 600 000 евро, поради ненадлежното им плащане на „WADE BISNES I. L.” – П., основан на чл.240, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.236, ал.4 ТЗ и в полза на ответника са присъдени деловодни разноски в общ размер от 3000 лв.за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение,по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основният довод на касатора е, че с обжалваното въззивно решение Варненският апелативен съд всъщност е пререшил спор, приключил с влязло в сила решение от 18.05.2010 год. по т.д.№ 25/2006 год. на ТОС, с което изрично е прието, че приложения договор за заем от 02.07.2002 год. между ТД [фирма], [населено място] и „WADE BISNES I. L.” – П. е неистински документ.Следователно, приемайки липсата на причинени от ответника Ц., като изпълнителен директор на ЕАД, имуществени вреди чрез осъщественото от него плащане на процесната сума на WADE BISNES I. L.” – П. въз основа на същия договор за заем, според изложеното в касационната жалба, въззивната инстанция е игнорирала по недопустим от процесуалния закон начин правните последици, произтичащи от влязъл в сила съдебен акт.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.;284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради твърдяния от жалбоподателя „противоправен характер на плащането” и приетото в решение № 202 от 22.12.2010 год., по т.д.№ 746/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС „че решение на Съвета на директорите на АД за сключване на сделка по т.1 – т.3 на чл.236, ал.2 ТЗ, взето без изрично овластяване с устава по реда на чл.236, ал.3 ТЗ е нищожно”.
Съображенията за наличие на основание за достъп до касационен контрол по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са аргументирани със съществуващо противоречие между мотивите на съдебния акт на Варненския апелативен съд, според които „ Сключеното споразумение съставлява спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, в която чрез взаимни отстъпки страните са прекратили съществуващ спор при изричен отказ за неговото бъдещо съдебно инвокиране. С оглед типичното установително, регулиращо и преобразуващо действие на спогодбата, правата и задълженията са такива, каквито са уговорени в споразумението” и „приетото в мотивите на други съдебни решения – от 14.06.1996 год., по арб.д.№ 82/95 год. , където се твърди, че уговорената между страните по договор за забрана за блокиране на продукцията на длъжника по същия договор, е по съществото си предварителен отказ от право на защита и като такъв е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и че съглашения за поемане на задължение за бъдещо процесуално поведение са нищожни и чл.316 ГПК е израз на по- общия принцип на българския граждански процес на всеки предварителен отказ от защита/ в т.ч. от право на иск, на обжалване, на принудително изпълнение или на обезпечение/”.
Ответната по касационната жалба страна, чрез пълномощника си адв. Д. Т., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на формулиран релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК въпрос на материалното и процесуално право, основна процесуална предпоставка за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. Алтернативно е изразено несъгласие и с въведените от жалбоподателя касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователна е искането за достъп до касационен контрол, поради следното:
Касационното обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, е предпоставено от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за крайния изход на делото, по отношение на който е налице някое от селективните основания по т.1 – т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС релевантен въпрос на материално или процесуално право по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който включващ се в предмета на конкретния правен спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска е обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото.
Преценката за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд именно въз основа на въведените от касатора, комуто е доказателствената тежест да ги установи в процеса, главна и допълнителна процесуални предпоставки. Следователно касационната инстанция не само не е длъжна, но според разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГКТК на ВКС, не е и опровомощена, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и принципа за равенството на страните в процеса, сама да изведе и формулира релевантния правен въпрос въз основа на сочените в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства и съобразно твърденията на касатора. Затова и при липса на поставен правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК решаващият състав на ВКС няма право в производството по чл.288 ГПК да го уточнява и квалифицира.
В случая обсъждайки правилността на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт касаторът ТД [фирма], [населено място] въобще не е формулирал значим въпрос на материалното и процесуално право, по отношение на който следва да се преценява поддържаната от него допълнителна процесуална предпоставка – селективните основания по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Всъщност като е обосновал искането си за разглеждане на подадената касационна жалба по същество чрез съпоставка на мотивите в съдебния акт на Варненския апелативен съд и тези, в поставеното по реда на чл.290 и сл. ГПК на състав на ІІ т.о. на ВКС решение жалбоподателят отново е възпроизвел касационните си оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост на изводите на въззивния съд, които дори и да са евентуално основателни не подлежат на обсъждане във фазата на селектиране на касационните жалби, поради отсъствие на създадена от законодателя тъждественост между основанията за касация по чл.281, т.3 ГПК и предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Непосочването на релевантния правен въпрос, според цитираната задължителна съдебна практика- ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, само по себе си е достатъчно основание за да се откаже достъп до касационен контрол, без да бъде разглеждана основателността на поддържаните селективни основания.
Само за прецизност е необходимо в случая да се посочи, че приложената арбитражна практика принципно не обосновава критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.Съгласно т.3 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГКТК на ВКС решенията на арбитражните съдилища в страната – извънсъдебна институция, не се включват във формираната практика на съдилищата, поради което тя обективно не би могла да бъде източник на противоречие по приложението на закона.
Отделен е и въпросът, че и самата задължителна практика на ВКС, посочена от касатора също е неотносима, доколкото в разглеждания случай въззивната инстанция е отхвърлила предявения осъдителен иск и по съображения, че в хода на делото, при така събраните доказателства, не е установено ответникът Ц., в качеството си на изп. директор на ЕАД с осъщественото плащане на процесната сума да е допуснал противоправност, изразяваща се в нарушаване изискванията на чл.237, ал.2 ТЗ за дължима грижа. Следователно разрешеният с решение № 202/2012 год., по т.д.№ 764/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС материалноправен въпрос – дали решение на СД на акционерно дружество, взето без овластяване по реда на чл.236, ал.3 ТЗ за сключване на сделка по чл.236, ал.2, т.1-3 ТЗ е нищожно, не е единствено обуславящ за изхода на настоящето дело. Наличието на различен правен резултат по съпоставяните дела/ доколкото съпоставка е въобще възможна без конкретен правен въпрос/ произтичащ от различните факти и обстоятелства по същите и спецификата на ангажираните от страните доказателства, изключва приложението на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГКТК на ВКС
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 2 900 лева –заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 12.11.2013 год., сключен с адв. Д.Т..
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 199 от 11.07.2013 год., по в.т.д.№ 211/ 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД [фирма], [населено място] да заплати на Х. Б. Ц. от [населено място] сумата 2 900 лева/ две хиляди и деветстотин лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.