ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 961
София, 21.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 6728 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С. като процесуален представител на Ц. Г. К. и Д. Г. К., и двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд /ВТОС/ от 12.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 740/2013г.
Ответниците по касационната жалба Т. Т. И. и И. М. И., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К.Б. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 12.VІІ.2013г. ВТОС е потвърдил решението на Районен съд Бяла от 10.І.2013г. по гр.д. № 945/2012г., с което Ц. и Д. К. са осъдени да заплатят солидарно на Т. и И. И. 11000лв., получена и дължима от тях на отпаднало основание – развален предварителен договор за покупко-продажба на апартамент, ведно със законната лихва, считано от 21.ІХ.2012г. до окончателното изплащане.
За да постанови решението, въззивният съд е оценил като неоснователно оплакването на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на чл.41 ал.2 ГПК. Действително в производството пред първоинстанционния съд не са били налице предпоставките за приложение на посочената разпоредба, но това не води до недопустимост на постановеното решение, а е обуславяло възможност ответниците да реализират защитата си във въззивното производство по силата на чл.266 ал.3 ГПК. Ответниците обаче не са направили с въззивната си жалба никакви доказателствени искания във връзка с възраженията си по делото. Като неоснователно е оценено и възражението за нарушение на материалния закон, обосновано с липсващо виновно поведение за неизпълнение на договора от страна на ответниците и било налице такова поведение на ищците, неоснователно отказали се от сключването на окончателен договор. Прието е, че е в тежест на ответниците да установят изпълнение на задълженията си по договора, което би обусловило липса на предпоставки за неговото разваляне. Прието е, че страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, че при подписването му ищците като купувачи са заплатили на ответниците исковата сума, че с договора е уговорен срок за сключване на окончателен „не по-късно от 30.VІІ.2012г.”, че поради несключването му в този срок за ищците е възникнало правото да развалят предварителния договор, тъй като той им станал безполезен – жилищната им нужда се е увеличила след продажбата на жилището от Н.Д. /майка на ищеца/ с оглед уговорката между тях тя да заживее в тяхното жилище от 30.VІІ.2012г., а те да си закупят друго по-голямо жилище. След изтичане на срока по предварителния договор ищците с нотариална покана са заявили развалянето му, а след това са закупили и жилище. Като неоснователно е оценено и становището на ответниците, че отправянето на покана за разваляне на договора прави ищците неизправна страна. Приложима в случая е разпоредбата на чл.87 ал.2 ЗЗД, с оглед на което и по силата на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД ответниците, получили сумата, предмет на делото, на отпаднало основание, следва да я върнат на ищците.
В изложението на Ц. и Д. К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. при действието на ГПК от 2007г. до недопустимост или до неправилност на първоинстанционното решение води допуснато от съда нарушение на чл.41 ал.2 ГПК, в резултат на което страна в процеса е била лишена от участие в него – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика; 2. какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато изготвеният от първоинстанционния съд доклад не е станал достояние на страна в процеса поради неправилно приложение на чл.41 ал.2 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС /сочи се едно решение на негов състав/; 3. следва ли въззивният съд да се произнесе по доводи за неправилност на първоинстанционното решение /че предварителния договор не е фикс-сделка, че не може да бъде разваляна, без да се даде срок за доброволното й изпълнение, и че доколкото такъв срок не е даден, договорът не следва да се счита развален/, непосочени във въззивната жалба, но изложени по време на устните състезания пред него, ако въззивникът не е участвал в първоинстанционното производство и не е бил запознат с доклада по делото поради допуснати процесуални нарушения по призоваването му – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика; 4. при действието на чл.269 ГПК дължи ли произнасяне въззивният съд по правни аргументи относно неправилността на първоинстанционното решение, свързани с императивни материалноправни разпоредби, когато тези аргументи не фигурират във въззивната жалба, но са изложени по време на пренията пред въззивния съд – в противоречие с практиката на ВКС /сочи се едно решение на негов състав/; 5. има ли договорът за продажба на недвижим имот характер на фикс-сделка, ако страните не са му придали изрично такъв характер – в противоречие с практиката на ВКС /сочи се едно решение на негов състав/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения.
По първия въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Съществува трайна съдебна практика, че нарушаването на правилата по призоваването на страните в производството по граждански дела, вкл. в случаите, когато нарушаването се изразява в нередовно призоваване, довело до неучастие на страните в съдебните заседания, няма отношение към валидността и допустимостта на постановените решения. В този смисъл и ОСГК се е произнесло в мотивите си по т.17 от ТР № 1/04.І.2001г., приемайки, че при постановяването на решение без участието /и поради нередовно призоваване/ на страна е налице порок, обосноваващ обжалването му като неправилно. Това разрешение е приложимо и в случая поради принципно еднаквата процедура по призоваване, уредена в чл.41 от сега действащия ГПК и в чл.51 ал.1 и ал.2 ГПК /отм./, и по аргументи от принципно еднаквите правила за отмяна в хипотезата по чл.303 ал.1 т.5 ГПК, съответно чл.231 ал.1 б. „е” ГПК /отм./ /когато страната вследствие нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото/ и в хипотезата по чл.304 ГПК, съответно чл.233 ал.2 ГПК /отм./ /отмяна по искане на лице, спрямо което решението има сила, независимо че то не е било страна по делото/ с оглед на обстоятелството, че отмяната е средство за защита само срещу неправилни /а не недопустими и нижощни/ съдебни решения.
По втория процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е съобразено с разпоредбата на чл.269 ГПК, тъй като във въззивната си жалба касаторите не са релевирали оплакване, че докладът по делото на първоинстанционния съд не е станал достояние на тях поради неправилно приложение на чл.41 ал.2 ГПК, а въззивният съд не е следвало да следи служебно за допуснати от първоинстанционния процесуални нарушения /виж в тази връзка и т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК/.
В. съд не се е произнесъл и по третия и четвъртия процесуалноправни въпроси. Това е така, тъй като съдът се е произнесъл във връзка със заявените за първи път по време на пренията пред него от процесуалния представител на касаторите доводи, че предварителния договор не е фикс-сделка и че тя не може да бъде развалена без даването на срок за доброволно изпълнение, формирайки извод за приложението в случая на чл.87 ал.2 ЗЗД, тъй като поради несключването на окончателен договор в уговорения от страните срок той е станал безполезен за ищците и за тях е възникнало правото да развалят предварителния договор.
Петият материалноправен въпрос е неотносим към изхода на спора. По него въззивният съд не се е произнесъл предвид липсата на направен от него извод, че страните не са изрично придали на предварителния договор характер на фикс-сделка, а и в отговора на исковата молба на касаторите-ответници такова възражение не е въведено.
Непосочването от касатора на въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловило решаващите му изводи, обосновава липса на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
С оглед на изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени 500лв. разноски за касационната инстанция /заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.Х.2013г./.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд № 353 от 12.VІІ.2013г. по в.гр.д. № 740/2013г.
ОСЪЖДА Ц. Г. К. и Д. Г. К., и двамата от [населено място], да заплатят на Т. Т. И. и И. М. И., и двамата от с.гр., 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: