О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 22.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.06. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2646 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. П. Г. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 415 от 07.03.2013 год., по гр.д.№ 3049/2012 год., в частта, с която е потвърдено решение № 86 от 04.05.2012 год., по гр.д.№ 627/ 2011 год. на Видинския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу И. Ц. Д. от [населено място] установителен иск по чл.422,1 ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 15 000 евро, като дължима солидарно в качеството му на авалист по запис на заповед от 24.03.2009 год., за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 1242/2011 год. на В..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон, предвид приетото субсидиарно приложение на чл.147 ЗЗД към правилата на менителничното и неправилното приложение на чл.365 и сл. ЗЗД и чл.492 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила, касаещи правомощията на въззивния съд, при въведения с чл.269 ГПК ограничен въззив, принципа на диспозитивното начало и разпределението на доказателствената тежест в процеса, поради което се иска отмяната му на осн. чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационната обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право:1.1./ „Допустимо ли е погасяването на менителнично задължение да се установява по друг начин, респ. с други доказателствени средства, различни от установените в чл.492 ГПК?”; 1.2./ „ При липса на отбелязване върху самата ценна книга, може ли да се приеме за установено, че е извършено плащане, вкл. частично ?”; 1.3./ „При липса на отбелязване върху самата ценна книга може ли да се приеме за доказано, че е сключена спогодба, която предвижда освобождаване за остатъка от дълга, в случая на частично плащане?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е посочено решение № 88 от 07.06.2010 год., по т.д.№ 765/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС.
Същото селективно основание се поддържа и по отношение формулираните от касатора процесуалноправни въпроси: 2.1./ „Допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд да извърши пълна служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение?”; 2.2./ „ Допустимо и е с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК и въпреки безспорната основателност на изложените във въззивната жалба основания, въззивният съд да остави жалбата без уважение по същество, на съвсем други нови и различни основания, които не са въведени в предмета на обжалване?”; 2.3./ „Допустимо ли е, въпреки безспорната основателност на изложените във въззивната жалба основания, въззивният съд да остави жалбата без уважение по същество, но на съвсем нови и различни основания, които не са обсъждани по никакъв начин от първоинстанционния съд в решението му, или са решени в полза на въззивника и в този см. въззивникът не е имал възможност, респ. необходимост а изрази становище по тях?”.
Посочените в тази вр. решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК са: № 176/08.06.2011 год., по гр.д.№ 1281/2010 год. на ІІІ г.о.; № 702/05.01.2011 год., по гр.д.№ 1036/2009 год. на ІV г.о. и № 57 от 12. 03.2012 год., по т.д.№ 212/2011 год. на ІV г.о..
По отношение на поставения, като значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, материалноправен въпрос, свързан с възможността да съществува безвъзмезден договор за спогодба, по който само една от страните извършва отказ от права, поддържаният критерий за селекция е по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид даденото различно спрямо възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение в решение № 657/06.10.1992 год., по гр.д.№ 474/92 год. на І г.о. на ВКС и в решение № 53/21.04.2007 год., по в.т.д.№ 22/2007 год. на Великотърновския апелативен съд.
Като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото касаторът въвежда следните въпроси на материалното и процесуално право : 1.1. „С оглед абстрактния характер на записа на заповед и установените в чл.492 ТЗ правила за документиране на плащането, може ли да се установява плащане по един конкретен менителничен ефект с разписа върху друг, без освен това да е налице изрично обвързване на двата документа, извън съвпадението на страните по него.?” и 1.2./ „Възможно ли е да бъде сключен договор за спогодба по отношение на менителнично поръчителство,което е абстрактна и едностранна правна сделка и в този см. не съществуват никакви задължение на кредитора, респ. насрещни права на авалиста, за да е налице дори теоретична възможност за взаимност/ насрещни отстъпки/ и възмездност?”; 2.1./ „При иск предявен изцяло на абстрактно основание – запис на заповед, върху който няма отбелязване за извършено плащане, носи ли ищецът тежест да доказва каузално основание на претенцията си, когато ответникът не прави възражение за изпълнение по каузално правоотношение, а само възражение за погасяване на вземането чрез изпълнение по други абстрактни сделки?” и 2.2./ „При спорове по запис на заповед, когато липсва отбелязване върху самата ценна книга, но длъжникът разполага с разписка, която от своя страна не е еднозначно свързана с процесния менителничен ефект, допустимо ли е да се възлага върху ищеца тежестта за доказване наличието на други каузални и/ или абстрактни отношения с ответника, по които е издал съответната разписка?”.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни съображения в тази насока.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между поемателя по процесния запис на заповед, настоящ касатор и авалиста И. Ц. Д. е сключен договор за спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, по силата на който последният се е задължил да заплати сумата 6000 евро чрез издаване на два нови менителнични ефекти в полза на В. Г., като му е заплатил и сума в размер на 6 000 евро, а същият от своя страна, като е приел извършеното по този начин плащане, го е освободил от отговорността за остатъка от вземането по авалирания от него запис на заповед за разликата до 15000 евро, обективирайки волеизявлението си в тази насока на гърба на документа.
Счетено е, че макар и двете материализирани в писмена форма насрещни волеизявления на страните да са в различни документи, то същите съдържат съществените елементи на договор за спогодба, поради което са породили присъщите му правни последици, една от които е преуреждане отношенията между ищеца и авалиста т.е. обратното му действие.
По съображения, че изрично на обратната страна на новия менителничен ефект за сумата 1 000 лева ищецът е направил писмено волеизявление, с което несъмнено е свързал издадените от И. Д., в изпълнение на сключеното споразумение помежду им, два записа на заповед с първоначалния менителничен документ, авалиран от него, обосновава правен извод, че поетото от последния задължение по тази спогодба е изцяло изпълнено с изплащане на договорената сума от 6 000 евро, поради което вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1242/2011 год. не съществува и исковата претенция, основана на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК се явява неоснователна.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че единствено формулираните от касатора и определени като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото материалноправни въпроси с № 1.1 и № 1.2 , като релевантни за крайния изход на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК и дадените в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно критериите, на които следва да отговарят, попадат в приложното поле на касационното обжалване и могат да обосноват общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол.
По отношение на същите е неоснователно позоваването на т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвано въззивно решение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или формираната, макар и правилна практика на касационната инстанция по тълкуване на конкретната законова разпоредба, се нуждае от осъвременяване, предвид настъпили изменения в законодателството и обществените условия, при които е създадена, а за развитие на правото, когато приложимата правна норма е непълна, неясна или вътрешно противоречива и чрез корективното и тълкуване би се създала съдебна практика по прилагането и. В случая в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа твърдения, че е налице някоя от горепосочените хипотези, а доколкото процесуалният закон, не само не дефинира легално понятието „недостатъчна съдебна практика”, но и не го въвежда, то е ирелевантно за аргументиране на поддържаното селективно основание, което по изложените по- горе съображения се преценява като недоказано.
Що се касае до критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то следва да се посочи, че цитираното в тази вр. решение № 657/06.10.1992 год., по гр.д.№ 474/92 год. на І г.о., с което е прието, че спогодбата има вещно прехвърлително действие по отношение на недвижим имот, предмет на делбата и като гражданскоправен договор, за валидността и е необходимо съгласието на страните в спорното правоотношение, въобще не обуславя твърдяното от жалбоподателя противоречие по конкретните поставени от касатора материалноправни въпроси, посочени по- горе, поради отсъствие на изискуемия се идентитет със същите- арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В останалата им част материалноправните въпроси с № 1.1 и 1.2 свързани най – общо с начина, по който може да се погаси менителничното задължение, освен, че нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, независимо, че са важни правни въпроси, те не са и разрешени в противоречие с посочената в касационната жалба задължителна практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Това е така, защото в случая въззивният съд не е приел, че погасяването на менителнично задължение може да се извърши по начин, различен от установения в чл.492 ГПК, или със самото фактическо предаване на ценната книга на авалиста, както е възприето и в решение №88/2010 год., по т.д.№ 765/2009 год. на ІІ т.о., а тълкувайки клаузите на сключения договор за спогодба, изпълнението на който е обезпечено с последващи два менителнични ефекта, издадени от същия и съобразявайки правните последици на този вид договор по отношение съществуващите правоотношения между страните, въз основа на обстойна преценка на доказателствения материал по делото, вкл. волеизявлението на поемателя, обективирано в отметка на гърба на ценната книга, с издател авалиста, че освобождава длъжника от отговорност и приема за удовлетворяващо дълга му извършеното от него плащане, е изградил краен правен извод, че претендирането вземане не съществува, поради което исковата претенция по чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК е неоснователна.
С поставените процесуалноправни въпроси жалбоподателят всъщност обосновава тезата си за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.269 ГПК, която дори и евентуално основателна, поради отсъствие на отъждествяване на предпоставките за касационно обжалване с основанията по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по селектиране на касационните жалби.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и се следват в размер на сумата 250.00 лв. – реално заплатено адвокатско възнаграждение за осъществената правна защита, съгласно приложен писмен договор от 03.06.2013 год., сключен с адв. К.Г..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 415 от 07.03.2013 год., постановено по гр. д. № 3049/2012 год., по касационната жалба на В. П. Г. от [населено място] с вх.№ 4918/29.04.2013 год..
ОСЪЖДА В. П. Г. от [населено място] да заплати на И. Ц. Д. от [населено място] сумата 250 лева/ двеста и петдесет лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: