5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 966
София, 22.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1037 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор С. Г., против въззивното решение № 489 от 18 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 907 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 280 от 17 юни 2013 г., постановено по гр.д. № 120 по описа на окръжния съд в гр. Пазарджик за 2013 г. в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на С. В. Л. от [населено място], обл. П., 5000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, ведно с лихвата от 21 ноември 2012 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради необоснованост. Поддържа се, че при определяне размера на присъденото обезщетение не е съобразено приетото за установено, както и наличието на противоречива практика при определянето му. Заявява се, че прокуратурата не може да носи отговорност за времето на съдебната фаза на производството. Съдът е направил изводите си в нарушение на ППВС № 4/1968 г. във връзка с понятието „справедливост”. Не е отговорено на поставените с въззивната жалба въпроси. Конкретният размер на обезщетението не е съобразен с доказателствата по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът С. В. Л. от [населено място], обл. П., в отговор на касационната жалба, съдържащ се в неговото изложение на касационните основания за допускане на касационното обжалване, сочи доводи за недопускане на касационното обжалване.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отменено първоинстанционното такова и е отхвърлен искът от 5000 лева до присъдения от първата инстанция размер от 22000 лева, е подадена касационна жалба от С. В. Л. от [населено място], обл. П., чрез процесуалните му представители адв. Т. К. и адв. И. К..
В касационната жалба се поддържа необоснованост на обжалваното решение. Поддържа се, че съдът не е изследвал всички критерии за определяне на справедливо обезщетение, за които в първоинстанционното производство са събрани достатъчно и изобилни доказателства, от които може да се направи единствен обоснован извод за правилност на първоинстанционното решение. Акцентира се на упоритостта в преследване на обвинителната теза от страна на прокуратурата, пренебрегването на данните за промяна в личния живот на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. не представя отговор на тази касационна жалба.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си, въз основа на показанията на разпитаните свидетели, установяващи промяната в поведението на ищеца и последиците от воденото спрямо него наказателно производство за личния, социалния и професионалния му живот и данните за воденото срещу ищеца наказателно производство, завършило с оправдателна присъда, въззивният съд приема за осъществен фактическият състав за ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ за претърпени от ищеца неимуществени вреди. При определяне размера на дължимото обезщетение от 5000 лева са съобразени и вида на престъплението, в което ищецът е бил обвинен, взетата лека мярка за неотклонение, продължителността на производството от около година, негативните изживявания в този период за ищеца и пречките пред професионалната му реализация, но и липсата на по-сериозна психологическа травма или коренна промяна в начина му на живот. Съдът приема определения от първата инстанция размер на дължимото обезщетение от 22000 лева над сумата от 5000 лева за прекалено завишена с оглед установените по делото неимуществени вреди.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по твърденията на страните в изложенията за допускане на касационното обжалване.
В изложението на прокуратурата се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си в противоречие с ТР № 3/2004 г., т. 8, тъй като от приетото като доказателствен материал по делото не може да се твърди, че претърпените неимуществени вреди са резултат само на воденото досъдебно производство. Според цитираното задължително тълкуване, органите на следствието и прокуратурата не отговарят по правилата за отговорността на държавата, ако наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано, освен ако наказателното производство е продължено по реда на чл. 21, ал. 2 НПК и лицето е оправдано. Явно касаторът има предвид друго разрешение на посоченото тълкувателно решение. Дори обаче да беше коректно посочена частта на тълкувателното решение, която касаторът приема за нарушена, липсва позоваване кои точно вреди касаторът твърди да са претърпени под въздействието на други фактори и обстоятелства, а не от воденото срещу него незаконно наказателно преследване. Липсата на правен въпрос в това отношение препятства допускането на касационното обжалване, както повелява задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1. Касаторът сочи още, че съдът, след обсъждането на всички доказателства, е достигнал до неправилен извод за осъществени от прокуратурата незаконосъобразни действия, които да доведат до отговорност по ЗОДОВ. Извън обстоятелството, че правен въпрос съобразно критериите на предходно цитираното ТР не е поставен, и че по същество се сочи довод за необоснованост на решението, който обаче може да бъде предмет на изследване от ВКС едва в случай на допускане на касационното обжалване, противно на становището на касатора въззивният съд е взел предвид именно посочените от негов обстоятелства – времетраене на съдебното производство, а влошаването на здравословното състояние на ищеца не е обсъждано.
Не следва да се допуска касационното обжалване и по касационната жалба на С. Л.. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че въззивният съд е разрешил въпроса за принципа за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС, като е присъдено символично обезщетение с мотива за взета лека мярка за неотклонение. На първо място, не може да се сподели тезата на касатора, че, за да определи справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, въззивният съд се е основал само на взетата мярка за неотклонение. Видно от мотивите на съда, взети са предвид редица обстоятелства, установени по спора, които в съвкупност са обосновали крайния извод за справедливия размер на обезщетение. Същевременно съдът е посочил други примери за присъдено обезщетение и е заявил причините, поради което за други случаи съдът е присъдил различен размер обезщетение. Като цяло това становище на съда е в пълно съответствие с постановките на ППВС № 4/1968 г. Както ВКС поддържа неизменно в практиката си по определяне на справедлив размер на дължимите обезщетения, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективно оценявана, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент.
Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос в нарушение на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, предвид казуалното тълкуване, дадено от касационния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 489 от 18 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 907 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: