О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
София, 04.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.05.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4164 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище [населено място] против въззивно решение на Великотърновския апелативен съд № 186 от 09.07.2013 год., по в.т.д.№ 125/2013 год., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Габровския окръжен съд № 36/14.02.2013 год., по т.д.№ 60/2012 год. в неговата осъдителна част, при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], гр.Г. частичен иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 1 920. 33 лв. до пълния заявен размер от 50 000 лева – част от твърдяните за общо дължими от ответника 1 000 000 лв. – уговорено с чл. 11.3 от договор за наем, сключен между страните на 22.11.2008 год. обезщетение за забава върху неплатените в срок наемни вноски за месеците ІХ-ХІІ 2010 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалването решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск, основан на чл.92, ал.1 ЗЗД и предвид безспорно установената в хода на делото забава на ответника, като наемател по валидно сключен договор за наем от 22. 11. 2008 год., да престира уговорената месечна наемна цена до 10 –то число на текущия месец е счел, че същия е доказан по основание. По отношение на претендирания с исковата молба размер на дължимите за обезвреда суми, който е бил и единственият спорен във въззивното производство въпрос между страните в процеса, решаващият състав на Великотърновския апелативен съд, тълкувайки съдържанието на договорната клауза на чл. 11.3 от процесния наемен договор по правилата на чл.20 ЗЗД е счел, че действителната обща и ясна воля на съконтрахентите е уговореното предварително помежду им обезщетение при забавено изпълнение на длъжника, имащо правна характеристика на неустойка, да се дължи за всеки просрочен ден, но съобразно дневния размер лихва, изчислен на съответната годишна база и продължителността на длъжниковата забава. Изложени са съображения, че доколкото така договореното мораторно обезщетение – неустойка е определимо съобразно О., увеличен с 2 пункта, то несъмнено приложима в случая се явява методиката за изчисляване на О., възприета с решение № 149 / 16. 12.2004 год. на УС на БНБ. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е аналогичният начин, по който е определян и размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, съгласно чл.1.1 от ПМС № 72/94 год. /отм. ДВ бр.42/2012 год./ от О. за съответния период + 10 пункта.
Поради това въззивната инстанция, позовавайки се на заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза е приела, че дължимото на ищеца обезщетение за забава, изчислимо въз основа на съответния годишен размер на О. с надбавка от 2 пункта и броя на просрочените дни, който последен не е оспорен от ответника, възлиза на сумата 1 920.33 лв., над който размер предявената искова претенция се явява неоснователна.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за достъп до касационен контрол следва да бъде оставено без уважение.
Касационното обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, по силата на чл.280, ал.1 ГПК е предпоставено от разрешен с обжалвания въззивен съдебен акт материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, от който зависи крайния правен резултат по делото и по отношение на който е налице някое от селективните основания по т.1- т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който включващ се в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, е от значение за решаващата правна воля на съда, а не за изграждане на фактическите му изводи, или за обсъждане на доказателствения материал по конкретното дело. Поради това във фазата на селектиране на касационните жалби на проверка подлежат единствено правните изводи на съда, но не и правилността на възприетите по делото факти, като преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от касационния съд само въз основа на релевираните от касатора доводи и твърдения във вр. с критериите по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая, въпреки формалното наличие на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът не е доказал общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като въобще не е формулирал конкретен въпрос на материалното и/или процесуално право, по който въззивният съд се е произнесъл и който има обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото.
Въведеното в тази вр. в изложението на основанията за достъп до касация твърдение, че въззивният съд вместо да се съобрази с искането на въззивника и да се произнесе по основателността на защитното му възражение за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави е развил доводи, за прекомерността на уговорената с нея неустойка, каквито не са били поддържани в процеса, освен че е невярно предвид решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, няма и правната характеристика на въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, а съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 2 ГПК. Вярно е, че според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е задължена да допусне касационно обжалване, тогава, когато съществува вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим, дори и касаторът да не е посочил правен въпрос, или посоченият от него такъв да не попада в обхвата на чл.280, чл.1 ГПК, като самата преценка за допустимост се извършва едва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.
Присъденият от въззивния съд по – нисък спрямо претендирания като уговорен между страните размер мораторно обезщетение не е поради приета прекомерност на същото по см. на чл.92, ал.2 ЗЗД, каквото възражение ответникът наистина не е навеждал в процеса, упражнявайки потестативното си право да иска намалението му, а въз основа на счетената за приложима по обща воля на съконтрахентите методика на неговото изчисляване.
Що се касае до изразеното от касатора несъгласие с възприетото от Великотърновския апелативен съд съдържание на процесната договорна клауза на чл.11.3 относно приложимата методика за изчисляване на уговорената отнапред, под формата на мораторно обезщетение, неустойка за забава, след извършено по правилото на чл.20 ЗЗД тълкуване на наемния договор, то в същността си се явява оплакване за неправилно приложение на закона и като относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК е ирелевантно за предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че конкретното съдържание на всеки договор, разкрито след извършено от съда тълкуване е всякога обусловено от съответната обективирана в отделните договорни клаузи обща воля на съконтрахентите, поради което несъответствието на възприетото от въззивната инстанция разрешение със задължителната практика на ВКС, налагащо приложението на селективното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК би могло да е единствено по отношение на критериите на които то е подчинено, установи с чл.20 ЗЗД. Доводи, обаче , в тази насока касаторът въобще не е въвел , нито е формулирал конкретен правен въпрос, свързан със същите, поради което е недоказана и допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация.
Същевременно обстоятелството, че в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е отбелязано, че извън възприетата и според него приложима по обща воля на договарящите методика на изчисление на уговорената неустойка за забава, всяка друга методика би довела до изграждане на правен извод за нищожност на неустоечната клауза, тъй като надвишаваща в десетки пъти престираната със забава наемна цена, същата се явява в противоречие с добрите нрави, в каквато насока е и изразената във въззивната жалба теза на въззивника не означава, че въззивният съд е счел за основателно правопогасяващото му защитно възражение и е прогласил нищожността и. Самият факт, че макар и частично исковата претенция на ищеца, основана на чл.92, ал.1 ЗЗД е уважена, означава, че решаващият състав на Великотърновския апелативен съд е приел уговорената с договора неустоечна клауза за действителна. В този см. дори и да се приеме, че от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК би могъл да се доуточни като конкретен материалноправен въпрос, този свързан с условията, при които уговорената неустойка за забава е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави, т.е. за приложението на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, без по този начин да бъдат нарушени принципите на диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, то същият няма обуславящо самостоятелно значение за крайния изход на делото и следователно не попада и в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване, поради отсъствие на общата главна предпоставка и съгласно указанията в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за състава на касационната инстанция отсъства задължение да обсъжда визираните от касатора селективни основания.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 186 от 09.07.2013 год., по в.т.д.№ 125 /2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: