ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1039
София, 06.08.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 117 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], приподписана от адвокат В., срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд /ВАС/ от 10.Х.2013г. по в.гр.д. № 351/2013г.
Ответниците по касационната жалба Б. Н. О., Я. И. Я. – двамата от [населено място], [община], и С. И. К. от [населено място], [община], не са подали отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 10.Х.2013г. ВАС по въззивна жалба само на [община] е потвърдил решението на Разградския окръжен съд от 29.ІІІ.2013г. по гр.д. № 299/2012г. в частта му, с която Общината е осъдена да заплати солидарно с Ф. Х. Х., Ю. О. М. и М. И. И. на Б. О. 30000лв., на Я. Я. 25000лв. и на С. К. 20000лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху присъдените суми, считано от 29.ХІ.2010г. до окончателното им изплащане.
За постанови решението, въззивният съд е взел предвид: че ответниците – физически лица са признати за виновни с присъда по НОХД № 208/2011г. на Разгр.ОС за съпричиняване по непредпазливост на смъртта на наследодателя на ищците И. О. при механизирана сеч на дърва на 29.ХІ.2010г.; че с договор от 11.VІ.2010г. Общината предоставила на С. „Л.-С.” /заличено/ общински пасища и мери под наем, срещу задължението да се поддържат в добро екологично състояние, включващо недопускането на обрастването им с храсти, бурени и плевели; дейността по почистване и поддръжка се осъществявала от жители на селата от съответните землища, които се осигурявали от кметовете на селата, а впоследствие С. сключвало с тях граждански договори; в изпълнение на този договор кметът на [населено място] И. /един от ответниците/ обявил в селото, че се търсят работници, на които на 20.Х.2010г. било възложено почистване на дере в землището на селото, което не е включено в предмета на договора; наследодателят на ищците бил нает от кметството, като на 21.Х.2010г. работата по почистване на дерето продължила по дадените от кмета на селото указания; след отрязване на върба от ответника Х. тя паднала върху пострадалия, който починал месец по-късно. Прието е, че пострадалият е бил нает от кмета на селото за изпълнение на дейност по сключения между Общината и С. „Л. – С.” договор; независимо, че мястото, където е настъпила злополуката, не е в предмета на договора, работниците са били изпратени от кмета на селото в рамките на програмата, осъществявана от С.; налице е втората хипотеза на чл.49 ЗЗД – вредите са причинени от кмета на селото М. И. по повод възложената му в това му качество от Общината работа; договорът между Общината и С. е основанието, на което тя е делегирала своите задължения на кметовете на кметства по оказване съдействие на сдружението за изпълнение на договорения предмет.
В изложението на [община] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. може ли с договор за наем един административен орган /в случая кмет на община/ да делегира на друг административен орган /в случая кмет на кметство/ своите задължения по този договор – в противоречие с едно решение на състав на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК; 2. носи ли възложителят отговорност по втората хипотеза на чл.49 ЗЗД при липса на връзка между възложената на лицето работа и предприетата от него друга работа, която дори да е в интерес на възложителя, не му е била възложена и не произтича от общите му задължения във връзка с възложената му работа – в противоречие с ПП № 9/1966г.; 3. явява ли се наемодателят възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД на наемателя относно установените с договора за наем задължения на последния да поддържа наетия имот в добро състояние – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото; 4. може ли договор за наем да бъде основание по смисъла на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на наемодателя в качеството му на възложител на друго лице, което не е страна по договора, но в резултат на чиито действия са настъпили имуществени/неимуществени вреди за трето лице – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като липсва в атакуваното решение извод, обуславящ изхода на делото, относно възможността с договор за наем кмет на община да делегира на кмет на кметство задълженията си по договора. По силата на чл.269 ГПК преценка в тази насока съдът не е и следвало да прави поради липсата на заявено такова оплакване във въззивната жалба на Общината. А приетото от въззивния съд в случая не е, че с договора за наем кметът на общината е делегирал задълженията си по него, а че договорът е основанието, на което Общината е делегирала на кметовете на кметства задълженията си по съдействие на сдружението за изпълнение на договорения предмет, но произнасянето по въпрос, обусловил този извод, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно.
По втория поставен в изложението въпрос въззивният съд също не се е произнесъл, тъй като няма формиран извод по приложението на чл.49 ЗЗД, основан на липса на връзка между възложената и предприетата работа.
Не е налице произнасяне от въззивния съд и по третия релевиран като основание за допускане на касационно обжалване въпрос. В атакуваното решение няма извод, обусловил изхода на делото, че наемодателя – Общината е възложител по смисъла на чл.49 ЗЗД на наемателя – С. относно задължението на последния да поддържа наетия имот в добро състояние. Решаващият извод по приложението на чл.49 ЗЗД в случая е, че Общината чрез кмета на кметството, на когото тя на основание договора за наем е делегирала задълженията си по него по оказване съдействие на С. за изпълнение на договорения предмет, е възложител на работата на работниците, в т.ч. и на пострадалия, произнасянето по което не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване.
Няма произнасяне от въззивния съд и по последния поставен в изложението въпрос. В атакуваното решение няма формиран извод, че договорът за наем е основание по смисъла на чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на наемодателя в качеството му на възложител на друго лице, което не е страна по договора, но в резултат на чиито действия са настъпили имуществени/неимуществени вреди за трето лице. Изводът в тази връзка, както вече бе посочено, е, че договорът е основанието, на което Общината е делегирала на кметовете на кметства задълженията си по съдействие на сдружението за изпълнение на договорения предмет.
При липса на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 150 от 10.Х.2013г. по в.гр.д. № 351/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: