ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1038
София, 06.08.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 276 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. Н. Т. от [населено място], приподписана от адвокат, срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 21.VІ.2013г. по в.гр.д. № 431/2013г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юрисконсулт П. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 21.VІ.2013г. П. е потвърдил решението на Пловдивския окръжен съд от 21.ХІ.2012г. по гр.д. № 1668/2012г., с което е отхвърлен предявеният от Г. Т. срещу [фирма] иск за присъждане на 25100лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в неудобство поради противоправното поведение на ответника да води съдебни производства по гр.д. № 1803/2006г. на ПРС и гр.д. № 2533/2011г. на ПРС за установяване, че не дължи неправилно начислени му суми, в притеснения и главоболия, ходене много пъти до различни институции, унижения от лошото отношение на различни длъжностни лица, отрицателно отражение в опорно-двигателния апарат и необратими увреждания.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД; липсват каквито и да било доказателства, че здравословни проблеми са били породени от противоправни действия на служители на ответника – установено е, че ищецът има тежко увреждане от раждането си, признат е за инвалид І-ва група от 2000г., както и че е претърпял фрактура на ляво ходило през 2004г., а делата, по които ищецът се е явявал, са образувани през 2006г., няма доказателства личното му явяване по делата да е довело до усложнения в здравословния му статус, т.е. увреждането не е в причинна връзка с тях. Освен това, воденето на дела за защита или за реално осъществяване на претендирани от физическо или юридическо лице права по правило е правомерно поведение, такава възможност е предвидена в действащите нормативни актове, следователно действията на служители на ответника за събиране на начислени суми за консумирана от ищеца топлинна енергия, изразяващи се в снабдяване с изпълнителен лист, отправяне на покана за плащане, образуване на изпълнително производство не са неправомерни, едва с постановяване на съдебни решения по претенциите на ответника със сила на пресъдено нещо се установява липсата на вземане срещу ищеца; няма доказателства ответникът чрез свои служители да е извършил действия по принудително събиране на суми след установяване на тяхната недължимост, обуславящо липсата на елемента „противоправно поведение” от фактическия състав на чл.45 ЗЗД; не са ангажирани каквито и да било доказателства за твърдените вреди – главоболия, неудобства, унижения поради лошо отношение на длъжностни лица, заплахи, отправяни от служители на ответника.
В изложението на Г. Н.Т. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. представляват ли противоправни действия /от които могат да произтекат неимуществени вреди за него/ действията на служители на ответника във връзка с претенцията му спрямо ищеца за дължими суми, които впоследствие със съдебни решения са признати за недължими, и 2. в кои случаи възложителят на работа носи гражданска отговорност по разпоредбата на чл.49 ЗЗД, които въпроси били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По силата на чл.290 ал.2 ГПК всички такива въпроси трябва да са посочени конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен съобразно посочената разпоредба. С оглед на това и на правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да изведе служебно въпросите от значение за изхода на делото /в този смисъл т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай първият поставен от касатора материалноправен въпрос, касаещ наличието на противоправно действие, не е от значение за изхода на спора по делото. Това е така с оглед направеният в атакуваното решение сам по себе си решаващ извод, че не са ангажирани каквито и да било доказателства да са причинени твърдяните вреди /като един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, сред които и противоправно действие/ – главоболия, неудобства от двете съдебни производства по граждански дела, унижения поради лошо отношение на длъжностни лица, заплахи от служители на ответника, усложнения в здравословния статус на касатора, произнасянето по който въпрос не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно.
Вторият поставен в изложението въпрос е бланкетен, неконкретен, което препятства възможността за преценка от касационния съд дали той е от значение за спора по делото.
При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 714лв. юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция по аналогия на чл.7 ал.2 т.4 и чл.9 ал.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГО, първи състав, № 333 от 21.VІ.2013г. по в.гр.д. № 431/2013г.
ОСЪЖДА Г. Н. Т. от [населено място] да заплати на [фирма] 714лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: